Трактат за природата и причините за забогатяването на ректори

На 05.6.2017 г. от 10 ч. се проведе открито съдебно заседание на Софийски градски съд по наказателно дело от общ характер № 934 / 2017 г. Съдия по делото е Милен Михайлов¹, а подсъдими са Ваньо Митев, бивш ректор на Медицински университет — София и Алексей Алексеев, негов главен секретар. Първоначално, на принципа на случайното разпределение това дело се пада на Доротея Михайлова, но тя „се отвежда“ на 06.3.2017 г., така впоследствие делото попада при Михайлов, а той го прекратява на 27.3.2017 г. с връщане на Софийска градска прокуратура „за отстраняване на допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила“. Прокуратурата обаче протестира и Апелативен съд София в състав: Мария Митева (председател), Владимир Астарджиев и Татяна Грозданова² (докладчик), отменя решението на Милен Михайлов. Важно е да се спомене, че едно от „съществените процесуални нарушения“ на прокуратурата е „липсата на цифрово изписване на правната квалификация кое престъпление е допуснал обвиняемият Митев да се извърши“, а се съдържа само словесно описание. Този Милен Михайлов е толкова обективен съдия, че няма начин обвиняемите да бъдат осъдени, а те по всичко изглежда са богати.

Едно твърде талантливо семейство

Най-интересните обвинения срещу Ваньо Митев и помощника му се изразяват в плащане на хонорари на двете митеви дъщери, съпругата и сестра му. Естествено, договорите са за консултации, каквито са 99,99% от всички привидни договори. Щом видите договор за консултация, да знаете, че става дума за някаква измама. Не е публично известно тези талантливи членове на митевото семейство да са консултирали друг ректор, но този техен роднина направо са го затрупали с умни съвети, а той, на свой ред, ги е затрупал със злато. Не с неговото злато, разбира се, а със златото на университета, което той разглежда като повече от свое. Останалата част от обвиненията към Митев са особено ясно видими корупционни сделки: даване на пари на адвокатска кантора за юридически услуги, без да се занимава наличният в университета правен отдел, защото Митев е много загрижен да не го претовари и те да изтърват няколко дни клатушкане на краката; други консултации във връзка с правилници и др. документи на университета — за всяка хрумка отделен договор и отделни 30³хил. лв. Горе-долу по толкова е давал на чуждестранни студенти да рекламират университета в чужбина, като не са налични никакви доказателства за извършването на подобна дейност. Нито пък Митев е обосновавал защо е избрал точно тези рекламни изпълнители. Най-вероятно тях е познавал и след това те са му ги връщали обратно, но не съм бил там, за да знам истината от първа ръка. Хитроумният Ваньо си е закупил джип Range Rover с парите на университета за около 200 хил. лв. Може ли толкова „уважаван“ ректор да се вози в „неуважаван“ автомобил? Разбира се, че не! Забелязал съм, че самозабравата на хората с каквато и да е власт ги кара да закупуват свръхлуксозни автомобили, каквито не са си позволявали в нормалната им битност.

Академичната свободия

Голяма част от комунистическата номенклатура беше решила да навлезе в академичните среди. Съвсем същия пристан бяха избрали и служителите на тайните служби. Така се получи синергичен ефект и държавата, която е тяхна метреса, им даде академична автономия. Разбира се, „академична“ вече стана неподходящо прилагателно за тази среда, защото партийните апаратчици и ченгета, нахлули на талази там, бяха откровени простаци, нямащи нищо общо с науката. Затова и академичната среда стана съвсем отровна. Не че в предишния режим е била среда за чудо и приказ, но е имало малцина, завършили на Запад, които са се отличавали драстично от сивата маса. Точно тези преподаватели са били пример за подражание и е съществувал стремеж у сивите ватници да заприличат поне малко на истински академичните си колеги с престижно образование. Сега е точно обратното — всички искат да приличат на пробивните, корумпираните, ченгетата, които много често се събират и в един образ, а резултатът е пълна деградация. Даже са принудени да им се подмазват, защото те командват парада. Няма как да станеш докторче, доцентче или професорче без благословията на тези ояли се простаци. Какво е академичното у Митьо Гестапото? Ами на Божо Димитров? А Стоян Денчев? Към този списък може спокойно да прибавим Величко Адамов, Стати Статев и Ваньо Митев, въпреки че не за всички има данни за ченгесарско минало, но са доказали такъв манталитет.
Триумфът на максимата „държавата е най-лошият собственик“ се състоя в академичната свободия. Най-големият инвеститор в университетите е държавата, но тя е лишена от правото да поставя условия как да се харчат парите й. Това лишаване стана, естествено, с активното участие на самите ченгели. Така в български условия се измисли правилото за инвеститора, чието единствено право е и задължение — финансирането на висшите училища. С така проектирания механизъм се къса основна икономическа връзка, а крайният продукт става уродлив.

Кариерното развитие като кадрово досие на ДС

През 2010 г. влезе в сила новият закон за развитието на академичния състав, който наистина е съвсем нормален закон (някъде осакатен от некадърния Конституционен съд). Той даде много власт на ръководствата в университетите, което по принцип е правилно, но пагубно в български условия, защото вече казах нещо за природата на тези ръководства. Така те поставиха безумни критерии, които нямат световен аналог. Непредубеденият им прочит подсказва, че тук е Меката на науката. То са изисквания, то е чудо, импакт фактори, чутовни научни публикации и конференции, сякаш тук живеят най-големите учени в цяла Вселена. Няма никаква обвързаност с резултатите от реалната действителност⁴. Създаде се една имагинерна реалност, в която се раздадоха пагони на безкрайно много доктори, доценти, професори, които не стават и за асистенти.
Друга особеност от кариерното развитие е в пълното отхвърляне на българи, придобили академични длъжности и научни степени в престижни световни университети, като имам предвид именно онези университети, които са в топ 20 по всички световни класации⁵.
Феодализмът в българските университети се запази и при новия закон, но той по-скоро е следствие на манталитет, а не на сбъркани правни норми. Докторантът е принуден да слугува на т.нар. научен ръководител, като глаголът слугува следва да се тълкува съвсем буквално. Известни са множество случаи на извращения, но всички се оправдават с „такава е системата“ — младшият чин е принуден да търпи игото, защото „светлото бъдеще“ субективно зависи от старшия чин. След време, след като получи висше звание, той се държи по същия начин — къде заради отмъщение, къде заради удобство, къде по „необходимост“.
Истинският проблем идва от факта, че в началния момент (момента нула) властта беше дадена на текущите ръководства на университетите, в които няма нищо академично, а са предимно ченгета или комунистически креатури, но задължително със следните „качества“: простотия, зле възпитани и образовани⁶, арогантни, некадърници, неудачници, тотални непрофесионалисти или дилетанти в професията си, с природната интелигентност на чугуна и ерудирани колкото могат да получат от романа „Как се каляваше стоманата“.

Богатството на ректорите

Натрупва се абсолютно аналогично на механизма на министрите, кметовете, министър-председателите, шефовете на агенции, комисии или други ведомства, а това става през обществените поръчки, възлагани на „обръчи от фирми“, които плащат комисионна на възложителя. Ректорите притежават много по-богат инструментариум, защото са избирани от общите събрания на съответните научни общности, което им дава повече легитимност и им позволява по-голяма свобода в действията. Освен това, кариерното развитие на подчинените силно зависи от тяхната воля, което създава в системата склонност към предоставяне на нерегламентирани услуги. Види се, че природата на явлението е дълбоко порочна. А основната причина за всичко е абсолютното отсъствие на всякаква връзка между работата на академичния работник и резултатите от нея, измерими с някакъв универсален измерител.
Нищо ново под слънцето. Така е при всички йерархични системи. При военните всеки редник се стреми да стане ефрейтор и т.н., докато един ден не размаха маршалския жезъл над главите на останалите редници. В църквата всеки епископ се стреми да стане архиепископ, викарий, кардинал, а защо не и папа⁷. По-хитрите са създали в една система повече от една стълба, която трябва да се изкачва, т.е. повече пъти трябва да бъде оценяват, респ. повече пъти ще трябва да има насрещна престация. Например в академичните среди има 2 паралелни стълбици: едната на академичните длъжности (асистент, главен асистент, доцент професор), а втората на научните звания (доктор и доктор на науките). Разбира се, има и трета — административна (ръководител катедра, декан, ректор⁸). Масоните са взели стълбицата от занаятчийството — чирак, калфа, майстор, но тъй като са безкрайно хитри са добавили и втора класация — Шотландски ритуал (степени от 1 до 33°).
Така управлението на висшите училища се развива по формулата: ПАРИ — ВЛАСТ — ПАРИ ПРИМ и т.н. до пълен оборот на порочния кръг.

1. От 2015 г. в Софийски градски съд.
2. Командирована от Софийски окръжен съд.
3. Магията на това число се крие, че то се явява праг за доставки и услуги без откриването на обществени поръчки. Затова и масовите договори за консултации с възложители по ЗОП са за 29500 лв., 28800 и т.н. В конкретния случай, разбира се, Митев не е достигал до заветните 30 хил., а сумите са малко по-малки.
4. Стилистичен плеоназъм.
5. Съществуват множество класации на университетите в света, направени по различни методики, което променя и самата ранглиста, но по същество в 1-вата двадесетица са едни и същи имена. Например моят университет в едни класации е на 1-во, в други на 2-ро, а в трети на 3-то място, но това не променя факта, че е сред най-престижните в света. И самите класации биват 2 вида — престижни и непрестижни. Една от най-уважаваните е на Times Higher Education, където единственият български университет, който въобще може да попадне там е Софийският университет „Св. Климент Охридски“, но той е след първите хиляда, които дори не се ранжират. Аналогична е ситуацията и при другите класации. Преди време имаше съвместна класация между Times Higher Education и Quacquarelli Symonds, но сега тя е самостоятелна, точно тази класация е любима на българското министерство на образованието (маркетира се като topuniversities). Все пак THE е по-обективна от QS, защото  голяма част от показателите й са квантифицируеми без използването на репутационни проучвания; основната причина за разминаванията в 2-те класации е „международният елемент“, при THE се отдава голямо значение на интереса на чуждестранните студенти и преподаватели към съответния университет; QS е по-статична, защото се базира основно на еднотипни проучвания (ако си фен на „Манчестър Юнайтед“ през 2017 г., вероятността да продължаваш да бъдеш такъв и през 2018 г. е огромна). Третата престижна класация е на Shanghai Ranking Consultancy и се казва Academic Ranking of World Universities (ARWU). Тя не е толкова всеобхватна и в нея участват само елитните университети, т.е. България въобще не попада в полезрението й.
6. Имам предвид получено образование в СССР, България или друга комунистическа страна.
7. В Римокатолическата църква. Прескочени са много титли.
8. Използвани са названията в университетите.