Преди няколко месеца невероятната загриженост на българските властници за народонаселението роди един голям уродлив закон за изменение и допълнение на административнопроцесуалния кодекс (АПК). Президентът наложи вето, което бе преодоляно с лекота от управляващите корупционери, което пък доведе до атакуването му пред конституционния съд (КС) с 2 отделни жалби, едната – от него, а другата – от БСП. Досега няма произнасяне, а пък там се смени и съдията-докладчик поради изтичане мандата му, което ще замотае делото допълнително. Накратко ще разгледам проблемите, породени от новите изменения, а накрая ще посоча такива, които са си от край време, но нарочно бяха оставени от законодателя.
Родова и местна подсъдност
Принципът на родовата подсъдност беше добре уреден със създаването на АПК през 2006 г., но изведнъж милиционерската правна школа реши да пипа с непохватните си куки в тази материя, естествено, с предвидим идиотски резултат. Всички административни дела баха подсъдни на административните съдилища с изключение на делата, подсъдни на ВАС1, които бяха изрично посочени в 8 точки. Новият глупав текст е въведен при актовете на МС2, премиера, вицепремиера и отделните министри, когато те ще трябва да бъдат обжалвани пред 1-ва инстанция „обикновен“ административен съд (не върховен) в 3 случая:
- когато е предвидено в закон
- когато те са делегирали правомощията си другиму
- когато актовете им не са решения „при упражняване на конституционните им правомощия по ръководство и осъществяване на държавното управление“.
Тази глупотевина ще създаде масови проблеми с подсъдността и ще възникнат множество спорове в тази връзка, което само ще затрудни гражданите. Кого ще улесни обаче? Най-вероятно някои особено корпулентни граждани и техни приятели, за които ще бъдат предвидени законови разпоредби със специална подсъдност. Другата игра ще бъде с делегирането на правомощията – в зависимост от ситуацията, съответният корупционер ще издава лично акта или ще делегира правомощията другиму, за да смени подсъдността. Третата хипотеза е най-мъглява, може би тя ще постави основите на масовите проблеми с подсъдността, предвид трудността при определяне на свързаността (респ. несвързаността) на оспорваните актове с „държавното управление“.
Изненадващо се въвежда някаква много странна местна подсъдност, която няма да е свързана със седалището на административния орган, а с постоянния адрес на адресата (адресатите) на акта. Привидно това е в полза на гражданите, защото те ще ходят до местния съд вместо да се разхождат до съда при седалището на администрацията. Разбира се, това е измама, защото: 1-во, българските граждани имат 2 адреса – постоянен и настоящ. Така всички с различни адреси от постоянния ще трябва да си пътуват до съда по постоянен адрес; съвсем обосновано може да предположим, че всички с различни постоянен и настоящ адрес, не попадат в един съдебен район (или поне такъв е масовият случай). 2-ро, проблемът с множеството адресати, които имат различни постоянни адреси ще обърка допълнително изследването на подсъдността. 3-то, аргументът на президента за налагащите се множество пътувания на юрисконсултите на административните органи, което, освен по-скъпо, ще е по-бавно, защото на една дата те няма да могат да присъстват на повече от едно дело, което досега не беше така, си е съвсем смислен. За кого това е добре? Естествено, за корпулентните граждани, които ще могат да си сменят подсъдността чрез смяна на постоянните си адреси, за да попаднат по този начин на „по-милостив“ съд.
Погледнато в по-общ план, ще се даде възможност на жалбоподателите с различни техники да си избират подсъдността, което може да е в угода единствено на корпулентните граждани, защото разполагат с повече пари и адвокати, т.е. с повече средства за маневриране.
Закрити заседания и такси
На Джон Рокфелер се приписва фразата „парите обичат тишината“. Това изглежда не е съвсем така, но авторството й няма значение. В България тази мисъл триумфира, особено в най-корумпираната й система – съдебната. Там се раздават извънредно много пари, а както стана дума малко по-рано, разпределянето им трябва да става тихо и кротко, т.е. закритите заседания са много удобен „форум“. Промяната на подсъдността ведно със закритите заседания подсказва една голяма идея в промяната на АПК – създават се механизми за избягване на правосъдие. Изглежда управляващите смятат да се позастоят във властта, защото си коват едно „розово“ бъдеще.
По таксите няма какво да се каже, и за децата е очевидно, че така ще се ограничи достъпа до правосъдие. Еклектичните мотиви също подсказват наличието на нечисти цели при промяната на АПК: смяната на подсъдността се правела за улеснение на гражданите, на които ще се спестят разходите за пътувания и хотели, а пък съдебните такси се вдигат юнашки, някои 74 пъти (за юридическите лица с нестопанска цел, които досега плащаха същата такса като гражданите – 10 лв. за 1-ва инстанция и 50% от нея за касационното производство; сега ще плащат 370 лв.).
Всичко дотук беше обжалвано пред КС3, съвсем основателно. Но има няколко важни неща, които бяха подминати, а други въобще неразгледани.
Беше въведена една скрита такса – приподписване на жалбата до ВАС от лице с юридическа правоспособност, което е сериозна пречка пред обикновените жалбоподатели, които освен по-големи такси трябва да плащат на адвокат, за да се явява пред касационната инстанция. Такова изискване се появи и в ГПК4 с реформата от 2007 г., но има разлика между тези 2 мегаотрасъла на правото и ако там то е донякъде оправдано, то появата му в АПК е абсолютно неоправдана. Административното съдопроизводство има за цел да защити обикновения гражданин от бюрократичния произвол. В България, като най-корумпирана страна с администрация, намираща се в годините на презрелия комунизъм, т.е. глупава, мързелива и мърлява, защитата на гражданите трябва да е първостепенна грижа на законодателя. Ерго, законодателят поне на книга трябва да защитава обикновения гражданин от гламавата администрация, създаваща много проблеми, а не улесняването на корумпираните съдии. Трябва да се допълни, че у върховните съдии единственото върховно е глупостта, а при голяма част от т. нар. „магистрати“ и корумпираността. „Професионалната“ защита от адвокати в съдебните зали на ВАС няма да се осъществява пред някакви умни, интелигентни, ерудирани или компетентни съдии. Напротив, ще е пред точно обратния тип съдии, които, освен всичко друго, получават изключително високи заплати, идващи от данъците на обикновените хора. В този смисъл защитата на някакви галфони от обикновените граждани всъщност е отказ от правосъдие. Новият ГПК и многократно поправяния НПК5 го доказват при производството пред ВКС6, където съдиите са също са прочути с неинтелигентността си.
Само пълен кретен, каквито са представителите на милиционерската правна школа, може да въведе понятието „разтоварване на върховните съдии“, при които върховна е само глупостта. В България т.нар. „върховни съдии“ са малко над 200 души7, т.е. на 35 хил. души население се пада по един „върховен съдия“. В най-голямата демокрация (САЩ) на всеки 35 млн. души се пада един върховен съдия, т.е. имат 1000 пъти по-малко съдии. Наследената от Великобритания система с баристери и солиситори е загубила своето значение в САЩ, но има „лицензиране“ на адвокатите за явяване пред апелативните съдилища и Върховния съд на САЩ, който само 9-членен. Тази система, която поставя някакви изисквания към адвокатите, за притежаването на някакви знания, умения или навици за технологията на процеса наистина защитава съдиите от грозните сцени в съдебната зала, където не е рядкост да се срещне жалбоподател-горд представител на българското селячество, организиращ селски представления в залата. Приподписването на жалбата от всякакви отрепки с юридическа правоспособност не е никаква гаранция за добавяне на щипка професионализъм към технологията (видно от 12-год. практика на ВКС). Нечистите цели прозират и тук, защото адвокатите не искат да се явяват на никакви изпити, извън положените в милиционерските, югозападните североюжни и др. „престижни“ университети, а причината за това е много проста – те са прости. В Калифорния дори не е задължително юридическото образование, но е необходимо успешното полагане на изпит за явяване пред съдилищата в щата. Тук глупостта е сюблимна при съдии и адвокати, но пък си творят такива закони, които да ги защитават от обикновените хора, често пъти значително по-интелигентни от тях.
Оставени проблеми в АПК
Както вече споменах, с последните промени беше въведено приподписване на жалбата до ВАС от лице с юридическа правоспособност, което си мина мирно и тихо, без да бъде обжалвано пред КС нито от Президента, нито от БСП. Дори при благоприятно решение за гражданите на КС, този нонсенс с приподписването на жалбата от вероятно по-неграмотни, по-тъпи и по-бездарни лица ще си остане в АПК. Може би като паметник на българската неадекватност, която защитава най-корумпираното българско съсловие – това на съдиите.
С последните промени обаче законотворците пропуснаха да оправят един голям АПК проблем – липсата на ефективни наказания при неизпълнението на съдебни решения. Дори да влезе в сила някое съдебно решение, то съвсем спокойно може да не бъде изпълнено от административния орган. Единствената защита на спечелилия делото е сезиране на съда със сигнал за неизпълнение на влязло в сила съдебно решение, а единственото наказание за такъв произвол, предвидено в АПК, е глоба, но решение за налагането й се взема само председателя на съответния съд или овластени от него лица (практически от заместниците или ръководителите на отделения при ВАС). Както е добре известно няма честен административен ръководител на съд, защото е назначен от развален ВСС. Вече 3-ти пореден ВСС е съставен от слуги на Пеефски (90% от членовете). По същество това е механизъм за заобикаляне на честните съдии: при разпределението на делата делото на наш човек може да попадне при честен съдия, който няма да се подаде на въздействие. Няма проблем, защото дори решението да е срещу нашия човек, той не го изпълнява, защото на него никой не може да му наложи наказание – корумпираният административен ръководител отказва да наложи такова. Малоумни и развалени върховни административни съдии чрез тълкуване са стигнали до извода, че решението за неналагане на наказание не подлежи на обжалване. По принцип тълкуването на върховните съдии е еманация на върховната им тъпота (тук може да се види и др. безумно тълкувателно решение). Множество некадърни състави на ВАС тълкуват чл.306 АПК, в който се регламентира реда за налагане на наказание при неизпълнение на съдебни актове, като абсолютен. Включително приложим и при неналагане на наказание, за което нормалната човешка логика изисква да се обжалва по общия ред. Разбира се, има и много други аргументи за това: наказанията за различните видове нарушения са посочени в чл.302 – 305 АПК, като в чл.304 са предвидени наказанията за неизпълнение на съдебни актове, където те са най-сурови; в чл.307 е даден редът за налагане на наказания във всички останали случаи (извън неизпълнение на съдебни актове), нормата препраща към ЗАНН8, където производството е двуинстанционно; самият чл.306 цели бързина и ефективност на наказанието. Следователно, неналагането на наказание за неизпълнение на съдебни актове следва да се обжалва по общия ред. С последните промени милиционерската правна школа много бърника в чл.307, но остави чл.306 непроменен, защото много устройва корумпираната съдебна и законодателна власт.
В България няма никакво правосъдие. Това не е нова констатация, но създаваните закони вече са съвсем олигархични и плод на неграмотни, тъпи и некадърни творци, а самото правосъдие се осъществява от същите бездарни илитерати, които разбират единствено от броене на пари и никак от право.