Случаят Подлизурко

Много конформисти нападнаха Елена Йончева за туй, що не се напада

0
18685

Коментарът е обновен след участието на Елена Йончева в предаването „Тази неделя“ по бТВ на 03.2.2019 г., последно обновяване на 03.2.2019 г.

По-рано днес Клуб Z публикува коментар под заглавие „Случаят Йончева“ с автор Веселин Желев. Коментаторът е дългогодишен работник във в. Труд – едно от най-печално известните ченгеджийски издания, свързано предимно с мокри поръчки, откъдето се измъкнаха едни от най-отвратителните подлоги (Тошев, Велева).
Огромната част от българските журналисти са леснопродаваеми, не в смисъл, че лесно се продават прекрасните им съчинения, а в смисъл на евтино продавана съвест, ако въобще може да се говори за подобно чувство на отговорност. Желев беше лесно купен от правителството на ГЕРБ, като беше провъзгласен за говорител на българското европредседателство към министерството на една корпулентна лейди. В тамошния пресцентър се подвизаваха други „трудови“ кадри (Диана Тенчева), които са осъществили връзката с кореспондента в Брюксел. И така, в битността на говорител от този подлизурко не разбрахме много за европредседателството, но бяхме залети с дитирамби за неговите успехи (за това малко по-долу).

Видове журналисти при взаимодействие с политици

За да изясня част от глупостите, написани от подлизуркото, трябва да се обърна към теорията, която описва около 8 типа журналисти в зависимост от отношението им към политиката или политиците. Естествено, комбинациите между тях също са възможни, а освен това в различни ситуации журналистите попадат в различни типове (в примерите някои са посочени на повече от 1 места, точно като израз на тази двойствена1 природа). Основните типове журналистическо поведение по отношение на политиците са:

  1. Ловецът – непрестанно преследващ политици с удобни и неудобни въпроси. Твърде често недоверчиви в ситуация, в която им се казва истината. Липсва им визия за цялата картина и обективност. Например: Сашо Диков (особено с предаването си „Стажанта“)
  2. Активистът – отдаден на кауза, изправящ се срещу всеки политик, които не я споделя или й опонира, и обратно (подкрепя всеки политик, споделящ каузата). Трудно е да бъдат обективни, защото се страхуват от показване на другата гледна точка поради перспективата да отслабят своята. Например: Валери Найденов и мажоритарните избори; Горан Благоев и християнството; Иво Инджев и антисъветизма
  3. Приятелят – близък другар на политиците или конкретна политическа партия, рядко поставя под въпрос техните действия или решения. Например: Антон Тодоров и политическа партия ГЕРБ; Валерия Велева и ДПС (дори да критикува движението, го прави „майчински“); такава беше Илияна Йотова като ресорен репортер на БНТ за БСП, аналогично и Мирослава Баджева, Миряна Башева
  4. Притежаваният – собственост на политиците по един или друг начин. Те публикуват материали в полза на своите господари и срещу техните врагове безогледно и без въпроси. Това са хора, загубили журналистическата си почтеност „в ранна детска възраст“. Например: П. Блъсков, В. Гочева, Тошко Т., Б. Зюмбюлев, В. Велева, Е. Кошлуков
  5. Партийният член – хем журналист, хем партиец. Хвърлят се в битките за собствената си партия, продължават да ги защитават, дори когато времето е отминало, за разлика от други битки, които са в челото на дневния ред на обществото, но за тях си остават незабележими. Например: Тома Биков, Тома Томов, Елена Йончева, Александър Симов, Иво Христов и от близкото минало: Асен Агов, Александър Йорданов
  6. Удобният – ако ме почешеш, ще те почеша (английски устойчив израз за правенето на услуги срещу получаването на услуги). Винаги избират взаимната изгода пред противоборството. За тях единствената цел на журналистиката е препитанието и нищо друго. Например: Бойко Василев, Антон Хекимян, Виктор Николаев, Аделина Радева, Добрина Чешмеджиева, Стоян Иванов, Жени Марчева
  7. Конструктивният – при тях напълно властва автоцензурата. Често застават на страната именно на тези, които трябва да разследват, изобличават, коментират (в негативен контекст), ако имат облага от тях. Поведението им е по-скоро като на пиар отдела на споменатите, а не обективно информиращи обществото. За тях преобладават ‚позитивните‘ и ‚конструктивни‘ новини. Например: П. Блъсков, В. Желев, Тошко Т., В. Запрянов
  8. Истинският – журналисти, които си вършат работата без оглед на политически пристрастия (съгласно най-добрата практика). Почтени, неподкупни, точно информиращи обществото за протичащите процеси в него и извън. Винаги търсещи истината. Например: Атанас Чобанов, Асен Йорданов, Димитър Стоянов, Милен Цветков, Васил Иванов, Георги Коритаров.

Първият от 9-те факта на подлизуркото

Преамбюлът на песента казва: «Няма да познавам дали в Министерството на културата има корупция. За това има компетентни органи». Тоест, певецът много разчита на компетентните държавни институции, за разкриването на корупция. Няма нужда да се напомня на чугуна, че точно наличието на толкова многобройни органи, с толкова много компетенции, е причината за ширещата се корупция. Именно Елена Йончева неколкократно разкрива такава. Когато тя показа с документални кадри разпадналата се гранична стена, за която българските граждани са платили стотици милиони левове, реакцията на компетентните институции беше да „засекретят“ обекта и под страх от лишаване от свобода – да изкоренят всякакви идеи на журналисти да припарват до грандиозния грациозен корупционен обект.
Задължително трябва да се спра на 1-вия подлизурковски „факт“, защото той издава и неговото разклатено психично здраве: «Йончева вече не е журналистка. Тя е в политиката, откакто влезе в предизборната кампания на президента Румен Радев и след това – като депутатка от БСП в парламента. Качеството й на политичка не изключва присъствие в медиите. Тъкмо обратното. Но това присъствие е като представителка на първата, а не на четвъртата власт. Ако се опитва да играе и двете, това е конфликт на интереси. Трябва да признаем, че у нас няма достатъчно медийна грамотност и демократична чувствителност, за да бъде разпознат този конфликт». Дали някой е журналист или не – не може да зависи от волята на някакъв подлизурко. Йончева е 100 пъти повече журналист от подлизуркото, който кротко и послушно е спял до топлия задник на жена си, докато Йончева е тичала с камера в ръка между куршуми, пожари, експлозии и едни брадати другари с особени шапки, които уважават жената точно колкото уважават едно магаре. Военен репортер от калибъра на Елена Йончева не сме имали, а и не се очертава скоро втори. Колкото до „демократичната чувствителност“ на др. подлизурко, трябва непременно да му се каже, че това е абсолютна лъжа. Добре познавам британските политици и мога смело да посоча няколко които са едновременно и политици, и журналисти. От последните години такива са Борис Джонсън, който си работеше като колумнист в Дейли Телеграф през 2-та си кметски мандата в Лондон и дори като депутат от консервативната партия (напусна вестника, когато бе назначен за външен министър от Тереза Мей). Джордж Осбърн твърде често като депутат и министър в правителството на Дейвид Камерън пишеше в Де Ивнинг Стандарт, на който стана по-късно редактор (след уволнението си от Тереза Мей). В близкото минало са известни Уилям Ейкен (станал тайно собственик на Дейли Експрес и Де Глоуб в началото на миналия век). Самият Чърчил също е продължавал да пише докато е бил депутат, а Бил Дийдс е бил и министър и главен редактор на Де Дейли Телеграф. В миналото емблематични за британската журналистика и политика са: Си Пи Скот, редактор на Манчестър Гардиън (по-късно просто Гардиън); Ричард Кросман в Ню Стейтсмън; Брендън Брейкът и Файненшъл Таймс; Джон Уолтър и Де Таймс. Да не намесвам редакторството на Бенито Мусолини и стотиците американски политици, които не са известни на широката публика в България. Дотук с примерите, а сега защо не винаги има конфликт на интереси между журналистиката и политиката. Конфликтът на интереси е ситуация, в която една и съща личност (или организация) е въвлечена в множество противоположни интереси и действа в полза на едните за сметка на другите. Конфликт би се появил, когато в обществена или необвързана медия работи пристрастен (мотивиран с други средства) журналист, който създава бездна между дневния ред на обществото и подредбата на новините, не такъв е случаят с Елена обаче. Както бе описана по-горе, Елена Йончева е партиен журналист, чийто интереси съвпадат с тези на партията-майка (като опозиция изобличават невероятната корупция на управляващите и искат да ги свалят от власт). Нещо повече, свалянето от власт на ГЕРБ е в интерес на цялото общество, защото тези управляващи мръсници достигнаха недостижими върхове в корупцията и некадърността. От друга страна, имаме подлизурко, който е бил на хранилката на ГЕРБ, който е получавал обществени средства под формата на заплата, за да извисява нешколувания си глас за едно напълно бездарно и безлично европредседателство. Точно в този смисъл подлизуркото има съвсем ясен интерес от защитаване на управляващата партия-хранителка и при него парекселанс има конфликтът на интереси. В заключение по този 1-ви факт трябва да кажа, че най-много „медийна грамотност и чувствителност“ липсват на подлизуркото, който цял живот е служил на господарите. Неговата необразованост, неинтелигентност и вроден слугинаж са надделели и изпод баданарката му са излезли слова, които нито разбира, нито са верни.

Следващите факти на подлизуркото

Ето какъв е вторият факт: «Йончева не е разследваща журналистка. Такава позиция предполага независимост, свобода от политически обвързаности. Тя е депутатка от главната опозиционна партия. Това предварително поставя въпросителна над „разследванията“ й». Глупостта на подлизуркото не знае граници. Дали Йончева е разследваща журналистка или не, не може да казва никаква подлога, пък била тя и европредседателска. И никак не е вярно, че не трябва да има политическа обвързаност. Честността и истината са много повече от това, но слабообразованите подлизурковци дори теоретично нямат шанс да проумеят това. Едно от най-великите разследвания на всички времена – Уотъргейт, направено от Боб Удуърд и Карл Бърнстийн (в. Вашингтон Поуст), всъщност е срещу републиканския президент Ричард Никсън и неговата свръхпорочна администрация. Десетилетия по-късно Боб е силен поддръжник на републиканския президент Джордж Буш (мл.), пише няколко книги за неговото управление, дори е апологет на войната в Ирак заради уж притежаваните от страната оръжия за масово унищожение. Емблематичен момент от цялата измама за иракското химическо и бактериологическо оръжие е участието на Боб в Шоуто на Лари Кинг, където му се обажда зрител с въпроса: „представете си, г-н Удуърд, че нахлуем в Ирак и там не намерим никакво оръжие за масово поразяване, какво ще правим тогава?“. Удуърд отговаря: „вероятността от такъв развой е нулева!“. Животът, като по-силен от всички, тотално опроверга администрацията на Джордж У. Буш и нейните „гласове“. Следователно, дори най-великият разследващ журналист е бил опроверган от „обикновен зрител2“.
Третият факт е: «Главната й теза, че министърът на културата Боил Банов се е опитвал да опрости петцифрена неустойка на дружество, изпълняващо негов проект, рухна, веднага след като тя обяви „разкритията“ си. Оказа се, че министерството води дело за тази неустойка». Неукият прислужник на управляващите нагло лъже, че воденото от министерството дело3 е негово законово задължение след установяване на нередности от АДФИ и предписанията за последващи мерки4 (подробности тук), а не е по преценка на Банов и приятели.
Така нареченият „4-ти факт“ се занимава с личността на Елена Йончева, който можем да причислим към личното мнение на автора, а ние уважаваме това негово право, но пък финалът му е: «Само че, за да убеждава, словото трябва да бъде освен свободно и истинно. И освен смело трябва да бъде и безпристрастно. А в случая с Йончева то не е нито едното, нито другото заради изложеното в първите три точки». Точно първите му 3 точки са или лъжи, или словоблудства на неграмотен и бездарен писач, но пък той се опитва да ги използва като дискредитира личността на Елена Йончева.
Въобще, драги зрители, видите ли някой, който се занимава предимно с личността на източника на информацията, а малко или почти нищо с нейното съдържание, то знайте, че си имате работа с някакъв некадърен пиар, който се опитва да дискредитира източника на информацията, защото самата информация е непоклатима, ерго истинна.
Повече не искам да се занимавам със словоблудствата на валетата на властта, но имам желание да се занимая само с още едно, защото го считам за много важно при илюстрирането на малоумието на медиатор, който манипулира общественото мнение с примитивни инструменти.

Made in Bulgaria

Под това заглавие излезе коментар в Клуб Z на 02.7.2018 г. (оригиналът тук) със същия автор – говорителят на българското европредседателство. Формален повод за коментара е туит на Николай Стайков. Последният е добре известен активист на Протестна мрежа и има много полезни за гражданското общество инициативи. Като цяло уважавам този човек заради гражданската му позиция и особено много ценя подадения от него сигнал срещу медийния император Пеефски. Туитът на Стайков бил въпрос: «Съвсем сериозен и конструктивен въпрос: Има ли нещо конкретно, което можем да наречем успех и резултат на и от българското европредседателство? Наблягам на „конкретно“, което изключва брюкселскоезични алабализми». Въпреки положителните слова за г-н Стайков, смятам въпроса му за тъп и напълно неуместен. Позволявам си такава оценка, защото принципно смятам, че може да се върши някаква работа без да съществува някаква полза (камо ли пък конкретна) за вършещия. Иначе бихме обезсмислили всички благотворителни организации или пък такива в обществена полза. Как тогава да оценим „входирането“ на сигнал от г-н Стайков и още 10-ина души срещу др. Пеефски? Каква е конкретната полза за г-н Стайков? Дали той не го върши с някаква тайна цел, от която да извлича дивиденти?
Подлизуркото обаче не смята така, а открива неоткриваеми ползи за България, като ги изрежда по същия безидеен начин, което си е неизличимо общо заболяване на Желев. Ето един емблематичен цитат на слабоумието на прислужника: «То5 наследи от предишното, естонското, 105 законопроекта и по 78 от тях постигна съгласие между държавите членки и между тях и Европейския парламент. Това е 74 на сто успеваемост в момент…». Тоест, всички „законопроекти“, по които България е работила са естонски, няма нито един български. Но пък е повод за отчитане на ¾ успеваемост.
По-надолу подлизуркото изрежда колко заседания, срещи, разпивки и др. т. е провело българското председателство, а тук може да видите пълния отчет на министъра на европредседателството (документ: Lilyana_Pavlova_Presentation_Full_BG_NEW). Коментари по темата може да прочетете тук и тук.
Нямам никакво намерение да образовам подлизурковци или други свързани с властта люде, но заради читателите ще кажа, че казаната по-горе ‚успеваемост‘ от Желев, всъщност е ‚завършеност‘ – подобен подход не може да е мерило за успеваемост (превръщането на законопроект в закон). Цялата малоумна милиционерска власт ведно с валетата си ни проглуши ушите колко успешно са се справили с българското европредседателство, което не е нищо повече от една тривиална дейност. За сведение към датата на написване на този материал в Google излизат 17 журналистически материала в издания от Топ 100 на световните медии за естонското председателство, като повечето го определят като успешно или много успешно (други не го разглеждат в подобна плоскост), за България това число е гранде О6.
Европредседателството не е нищо повече от задължение на страните-членки, то не е свързано с никакъв престиж. Аналогично задължение е правенето на вноски в европейския бюджет, което засега не е придружено с фанфари и размахването на трофеи по телевизията. Оценка за успехи в подобна дейност могат да се направят само в сравнение с други европредседателства, а не само между показатели в нашето собствено. Например: получихме от Естония 105 законопроекта, от които 78 превърнахме в закони, значи сме били имали 74% успеваемост. Не, сравнението би трябвало да е Естония получи от Малта 150 законопроекта, от които 146 превърна в закони. Точно тогава ще се види, че онова, което му викат ‚успеваемост‘ при Естония е 97%, т.е. с 23% по-голяма от българската. Глупаво е оценяването на основата на броя на организираните от България събития и др. т., защото и там Естония ни води и като брой, но като качество направо можем само да ги гледаме като малък принц звездите. Аз също мога да се хваля как тичам 100 m за 40-50 s и да се обявявам за най-великия, ама Юсеин Болт ги бяга за 9.58 s, т.е. 4-5 пъти по-бързо, което веднага ми смъква ореола.

И аз (като колегата, виж тук) не съм горещ привърженик на Елена Йончева, но оплюването й от бездарници и некадърници е чудовищно злодеяние. Информацията й е безкрайно точна и адекватна, в нея не може да се открият и след усилено дирене никакви лъжи, а подлизурската атака е пълна с такива, има още идиотски внушения и такива, които са плод на абсолютната журналистическа неграмотност, съчетана с корист.

Бележки

  1. Двойнствена не е равносилна на дуална, т.е. не означава единствено 2.
  2. Самоличността на зрителя е неизвестна, в този смисъл е възможно и да не е толкова „обикновен“.
  3. Изгубено на 1-ва инстанция, именно защото възложителят в лицето на Министерство на културата (ищец по делото) е фабрикувало документи в полза на изпълнителя в лицето „Антична Сердика“ (ответник по делото).
  4. Член 18 от Закона за държавна финансова инспекция. {б.ред.}
  5. Българското европредседателство. {б.ред.}
  6. Има няколко споменавания за българско европредседателство, но в съвсем различен контекст и информацията се изчерпва с 1-2 изречения, а медиите са 3.

Коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here