Нещастната българска журналистика

Мисирки с нулев професионализъм се разврякаха, когато Диктатора си позволи много точно да ги определи, без да спазва политкоректен тон

25741

Голяма част от примерите са взети от интервюто на Снежана Иванова (БНР) с Никола Филчев, подробности тук.

Печалната позиция на България по свобода на словото има много измерения. Най-важната, разбира се, е действащата диктатура1 в страната. Последната седмица дори ни подсказва, че задкулисието е приготвило смяна на диктатора – отива си Бойко Методиевич, който ще бъде заменен от Мола Рам Гешов. Друго много важно измерение е изключително слабата подготовка на българските журналисти, които масово се подготвят във ФЖМК2 на СУ „Св. Климент Охридски“. Въпреки че това е най-престижният български университет, той е извън Топ 1000 на университетите в света съгласно меродавните класации. ФЖМК пък е в катастрофално кадрово състояние. В него преподават журналистическият шрот, останал от комунистическо време. За да не им се пречкат във в. Народна младеж, Работническо дело и т.н., некадърните журналисти бяха изпратени да преподават и оттогава все това блато се кипри във ФЖМК. Отникъде надежда взорът не види. Казвам всичко това, защото журналистите в българските медии са имали некадърни преподаватели и няма как да са научили нещо свястно, т.е. по-виновни са учителите.

В интервюто с Никола Филчев, водещата се опитва да каже нещо за журналистическия жанр ‚интервю‘, но то е толкова глупаво, че сама издава равнището на което се намира3. Една от грубите й грешки е смесването на използваното от Филчев съществително име в мн.ч. „изявления“ с термина ‚изявление‘. Понятието наистина е част от журналистическите жанрове, но като съществително име (особено употребено в мн.ч.) има съвсем ординерно значение като „мнение“ или „отговор“, даден(о) пред публика, какъвто е точно случаят на Филчев. Нравоучителният тон на Иванова по тема, по която е брутално неподготвена, издава не съвсем здрава природа. И така, няколко теоретични слова за ‚интервюто‘.

Трите базови типа интервю са:

  1. Детайлно експониращо интервю – свързано с разглеждането на определена тема, в която се навлиза „на дълбоко“ (обикновено това са експертни разговори с професионалисти от определена област). Точно от този тип е интервюто с Никола Филчев
  2. Информационно интервю – свързано с даването на цялостната картина около определен проблем (тема), без задълбочаване и експертно мнение (обикновено това са интервютата с очевидци на някакви събития). В последната седмица това бяха хората участници, свидетели или близко разположени до ограбените банки, бензиностанции или магазини
  3. Емоционално интервю – това са интервюта, свързани с личността на интервюирания (обикновено това са интервюта с известни личности или звезди с акцент върху личния живот на интервюирания).

За икономия ще посоча само 2 много важни етапа за интервюто, по които има най-много разлики в класификацията им:

  1. Подготовка и планиране – най-важното за този етап е проучването на темата и най-вече на обекта на интервюто (интервюирания). Проучването и подготовката не се ограничават с темата, а трябва да се съберат сведения и за обекта (интервюирания). Събирането на информация, снимки, аудио-визуални материали са много важни за успешното провеждане на интервюто. Това е едно от най-слабите места на българските журналисти – те провеждат интервюта от „напълно неподготвени“ до „едва подготвени“, които обикновено завършват с пълно фиаско. За целта са необходими сериозни екипи от професионалисти, които да подготвят материали и информация за професионално изпълнение на задачата по интерюиране, но за съжаление професионализмът в България въобще не е на мода (вече май е невъзможен)
  2. Провеждане на интервюто – технология на провеждане (очи в очи, дистанционно / отдалечено, посещение в дома / офиса, писмено – факс, имейл). Изцяло зависи от уменията на интервюиращия – да насърчава, успокоява, ласкае, стимулира интервюирания. Техниката на водене на интервюто може да доведе до достигане до „истината“ или до напускане на обекта (какъвто беше с Филчев и студиото на БНР). Много е важно съобразяването с темата и обекта на интервюто
  3. Анализ и оценка – този 3-ти етап давам за пълнота, защото той е ориентиран към бъдещите интервюта. От една страна, интервюиращият може да си направи изводи как да стане по-добър интервюер, а от друга страна, как по-добре да се интервюира в бъдеще същият обект. Не споменах по-горе, но изключително важни са целите, които сме си поставили при едно интервю – дали искаме да изобличим обекта, дали искаме да изкопчим нещо от него и т.н. Именно съобразно целите се извършва подготовката и провеждането на интервюто. Не е изключено да сменим целите си ад хок по някаква причина.

 

В по-широк план, интервютата са 12 вида:

  1. Хард нюз интервю – това е като 1-ви базисен вид, но около важна тема (новина), целящо да я развие, давайки професионални подробности около нея или реакции по нея
  2. Информационно интервю – припокрива се с базисен тип 2. Близко е до хард нюз, но не се ограничава с важните теми (новини), а може да разглежда съвсем други теми (нарича се още софт нюз интервю)
  3. Разследващо интервю – подобно на базисен вид 1, целта е разкриването на подробности около дадени факти. Вземат се от много участници и по този начин се разгръща цялостна картина на темата. За пример могат да се посочат интервютата на Генка Шикерова по темата с инсинераторите на БАБХ (подробности тук)
  4. Опозиционно интервю – специфичен тип интервю, когато интервюера е в „опозиция“ на интервюирания, т.е. опонира му. Най-често това са интервюта с политици и различни представители на властта. От този тип са предимно интервютата по сутрешните блокове на българските телевизии, свързани с базисен тип 1, но те са твърде неуспешни, защото волята за опониране на властимащи е повече от крехка и представлява имитация на подобно поведение
  5. Интерпретативно интервю – два типа: реакционно (като ответна реакция на някакво събитие) и обяснително (като подреждане на случилите се факти)
  6. Лично интервю – принципни разговори (без конкретен повод), свързани с личния живот на известни личности, най-често звезди (базисен тип 3)
  7. Емоционално интервю – разговор около личния живот на хора, не е задължително да са известни, но по някакъв конкретен повод – щастлив, трагичен или др. (базисен тип 3)
  8. Развлекателно интервю – има за цел да привлече и задържи аудиторията, най-често с хумористичен елемент. Такива са интервютата на Слави Трифонов с актьорите, играещи роля на Шишо Бакшишо, Баба Вуна или др.
  9. Документално интервю – при излъчването въпросите и въобще думите на интервюиращия са изрязани, оставен е само интервюирания. Най-често се използва в документалистиката
  10. Отдалечено интервю – различава се основно по технологията на провеждане – телефонно, с телевизионен мост (остаряла форма), със Скайп. Може да има повече от един субект4 – на място и в студиото
  11. Анкета или пакетно интервю – събиране на мнения от широките народни маси по една и съща тема или проблем и „пакетирането“ им (с изрязване на въпросите на интервюера)
  12. „Грабнато“ интервю – интервюта, взети чрез причакване на обекта пред дома, офиса или другаде. В предаването „ЕвроДикоФ“ по телевизия Евроком, в рубриката „Стажанта“, водещият Сашо Диков постоянно причаква обектите си в парламента, но го е правил и на други места (Столична община, Министерски съвет, Висш съдебен съвет). Между другото Висшият съдебен съвет е арена точно на такъв тип ад хок интервюта. Този тип интервюта се отличават с много кратка продължителност и предварителната подготовка не е много свързана с журналистическата професия. Провеждането на самото интервю също е много специфично предвид факта, че е много вероятно субектът да не е много съгласен да бъде интервюиран.

Разглежданото интервю с Никола Филчев по БНР е от базисен тип 1 (детайлно експониращо интервю), подтип харднюз интервю. Подготовката на водещата беше изключителна слаба, а да не говорим за съобразяването с обекта на интервюто (Филчев). Една от най-често използваните малоумни журналистически техники5 е позоваването на чужди мнения и оценки като сигурни факти. Например: „числото6 $30 млрд. за действителната стойност на приватизираните активи не е вярно, според г-н Костов“. А защо да не е вярно? Иванова не само не казва, но тя и не може да каже. Докато Филчев все пак има някакво (макар и лошо) обяснение – твърди, че това число е получил от финансови и икономически експерти. Резонните въпроси тук са: кои са тези експерти, как са получили числата, могат ли да ги потвърдят и т.н. Трябва много да се внимава при въпроса за технологията на получаването им, за да не може обектът „да се измъкне“ чрез препращане към самите „финансови експерти“. Подобна ситуация имаше със зам.-главния прокурор (тогава) Борислав Сарафов, който на пресконференция за шесторното убийство в Нови Искър бе запитан „защо кучетата не намериха следата?“, на което той спокойно отговори „ами питайте тях“. Тоталното отсъствие на свобода на словото и ниският професионализъм на журналистите ги кара да прибягват до техниката на позоваването на чуждо мнение, т.е. мнението на самия журналист остава напълно неясно, защото е скрито зад мнението на отсъстващ от студиото. Вместо например да каже, че смята Филчев за луд, тя казва: „Абе Иван Костов казва за Вас, че сте луд“. Това непрестанно бягане от изразяване на собствено мнение, което може адекватно да бъде защитено по време на интервюто, е белег и резултат на отсъствие на свобода на словото. Нещо повече, това опорочава провеждането на интервюто, защо субектът не среща адекватен опонент.
Водещата не можа да удържи егото си в приемливи рамки и се чудеше по какъв подходящ начин да подразни или ядоса събеседника си. Никола Филчев е бил интервюиран десетки пъти и е ясно, че въпросите за Иван Костов, Иво Прокопиев и приватизацията са много чувствителни за него. Обяснима е свързаността им. По времето на Костов беше създаден огромен държавен (правителствен) комбинат за фалшиви новини. Също напълно обяснимо явление – приватизираш социалистическите предприятия с едната ръка, а същевременно с другата ръка – създаваш ново държавно предприятие за фалшиви новини, с което да прикриваш безобразията си. Така в мандата на Филчев като главен прокурор се разбра, че в свободното си време той върти някакъв сатър, с който насича ямболски адвокатки; явява се като дух от бутилка в кабинетите на различни прокурори и ги принуждава да се самоубиват; разхожда се свободно из улиците и застрелва всеки военен прокурор, който му се изпречи на пътя; подхвърля в жабките на автомобилите на честните хора кокаин и вика баретите да ги арестуват; при първите дъждовни капки разпъва чадър над брат си, който бил крупен арттрафикант. Веднага щом Филчев престана да бъде главен прокурор и да пречи на приватизацията и приватизаторите, тези негови страсти, запълващи свободното му време, напълно изчезнаха. От разстояние на времето спокойно мога да заявя, че зад гнусотиите за Никола Филчев, несъмнено са стояли едни отвратителни корупционери като Костов и Прокопиев. Непременно трябва да добавя, че Никола Филчев е най-умният български юрист на прехода, давал интервю. Въпреки кусурите си този човек има много качества и то такива, които могат да бъдат притежавани от единици. Мога да си представя какво му е било на Филчев да бъде изкарван луд, след като е бил един от малцината разбиращи какво правят крадливите приватизатори. С това исках да защитя напълно обяснимото отношение на Филчев към мръсници като Костов и Прокопиев, както и към мръсната приватизация, от чисто човешка гледна точка.
В последното десетилетие трайно се настани в публичното пространство една превратна идея за равенство. Напълно тъпи хора спорят с професори и професионалисти от сериозен калибър сякаш са напълно равни. Това, естествено, е като спор между учителката по физика от гимназията в Подгумер с Айнщайн. Но ампломбът и убедеността на физичката, че е достойна да опонира на Айнщайн и има право на мнение, издават абсолютна несъстоятелност и повече от откровена тъпота.
В БНР има едно обособено свърталище на „костовисти“. Не знам дали Снежана Иванова е част от техните ритуали, но поведението й спрямо Никола Филчев издава категоричен непрофесионализъм (далеч не е единствената, дори е трудно, за да не кажа „невъзможно“, намирането на професионалисти в тази професия). Минималният възможен имунитет е функционалният, пренесено към депутати това означава пълно отсъствие на наказателна отговорност за приемането на закони. В интервюто истеричният субект се опита да уязви обекта за бездействие по отношение търсенето на наказателна отговорност, за подобно поведение определението „мисирка“ е направо похвала. Тази журналистка заслужава съвсем друга квалификация, която ми е неудобно да споделя с масовата аудитория.
Трагедията на българската журналистика се корени в непълноценните журналисти, а те са едно мнозинство от около 120%.

Бележки

  1. В подзаглавието „Диктатора“ няма пълен член, защото е прозвище. {б.ред.}
  2. Факултет по журналистика и масова комуникация.
  3. Игра на думи. Филчев й казва подобни слова, защото тя му предлага да съди депутати за лобистко законодателство и министри за издадени от тях наредби. {б.ред.}
  4. Да се тълкува разширително. Субектите на интервюто винаги може да са повече от един, но в случая особеното е различното местоположение на интервюиращите.
  5. Техниката не е малоумна по принцип, но свръхприлагана у нас и то най-вече в ситуации, за които е напълно неподходяща.
  6. Водещата Снежана Иванова (нито пък Филчев) не може да направи разлика между ‚число‘ и ‚цифра‘ и употребява неправилно второто. Явлението е пандемично.

Коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here