Господин Плужек

Писачът Георги Господинов, спечелил италианската награда за литература Стрега Еуропео, си самоприписва нечувани успехи. Подобието на журналисти в медиите папагалстват

6733

Има една поучителна история за българския казан в ада, където и без дявол сами сме се справяли с охраната му. Не мога да кажа доколко е вярна, но със сигурност се използва като щит от бездарниците. И така, който дръзне да изкаже негативно мнение за българин, независимо от основателността си, веднага получава напомняне за „адския български казан“. С цел предпазване от подобна стигма, мнозина кротко се спотайват и въпреки че имат желание, не искат свободно да изразят мнението си1, като по този начин оставят безскрупулни селяндури да беснеят над бащиното огнище. Жадните за кариера и слава се самоизтъкват, а жадните за признание, които хич не разбират какво им се говори, бързат да се произнесат положително, защото така се присъединяват към културната парадигма на съвремието. В този ред на мисли трябва да припомня една история за една награда на Мишел Бонев с истинско име Драгомира. Добре организираната от правителството на Хунтата и най-вече от тогавашния министър на културата Вежди Рашидов кампания мощно налагаше концепцията за всепризнатия български талант, визирайки точно Бонева. Няколко гласа се опитаха да кажат нещо за таланта на Бонева, но веднага бяха турени у „българския адски казан“. За основно доказателство пияният министър размахваше получената от Мишел Бонев награда “Action for women” на 67-мия кинофестивал във Венеция (01-11.9.2010 г.) за дебютния й филм „Сбогом, мамо“. Това, разбира се, е някаква измислена награда и друг път не е давана, но културата на културния министър разпореждаше стоварване на бухалката върху всяка несъгласна глава. Благодарение на италианската Сметна палата, която никак не прилича на българската, започнала разследване срещу министерство на културата за злоупотреба в размер на €400 хил. за разходи за държавен самолет, летял между София и Венеция с Мишел Бонев и Вежди Рашидов на борда, разбрахме за голямата измама. Хвалбите на българския пияница и българската метреса, чийто филм по това време въобще не е бил показван публично, нито в Италия, нито в България, бяха така агресивни и така мащабно се отнасяха за тях самите, че всеки възпитан човек би се изчервил. Изпращането на италиански държавен самолет, който да превози толкова велики личности като двамата било чест за всеки. Разследването на италианската Сметна палата доведе до един печален край за нашите двама герои – от публично разпространения телефонен разговор между Сандро Бонди (министър на културата на Италия) и неговия заместник Николо Борели (с ресор киноизкуство) стана известно, че Силвио Берлускони (премиер на Италия по това време) е изпитал ласките на Мишел Бонев и се е обадил на министъра си, за да й „уреди някаква нагласена награда“. Угодниченето довело до призирането на „Сбогом, мамо“ с някаква измислена награда в честа на 60-тата годишнина от Европейската конвенция за защита на човешките права. Този урок не беше научен и тикането в казана на инакомислещите си продължи с пълни обороти.

Едмон дьо Гонкур създава литературна награда в памет на брат си Жюл и всеки м. декември от 1903 г. насам в ресторант Друан (в сградата на Опера Гарние) се събира Академията Гонкур, за да присъди наградите. Това е една от 6-те най-престижни литературни награди във Франция (другите 5 са: наградите Фемина, Рьонодо, Медичи, Интералие (съюзническа) и голямата награда за роман на Френската академия на науките – Академи Франсез). Около половин век по-късно, през 1947 г., неделните културни сбирки в къщата на Мария и Гофредо Белонци в Рим, на които чест гост бил собственикът на фирмата-производител на известния италиански ликьор Стрега – Гуидо Алберти, решили да основат и те литературна награда. Журито, което щяло да я присъжда, е наречено „Неделни приятели“ и било съставено от посетителите на културните сбирки в дома на сем. Белонци, а наградата била кръстена на продукта на основния спонсор – ликьорът Стрега. Понастоящем членовете са около 400 души, те гласуват на 1-ви тур за да определят шортлиста от романи, а вторият тур, определящ победителя, се провежда в Музея на етруските в Рим (вила Джулия, на името на папа Юлий III).

Спиралата на мълчанието

През 1974 г. известната германска политоложка Елизабет Нойле-Нойман създава една от най-авторитетните теории в областта на Теорията на масовите комуникации. Нейната теория е озаглавена „спирала на мълчанието“ и в едно изречение (формулирано от самата нея) може да се обобщи като: „общественото мнение е нашата социална кожа“. По същество това е изключването на хора с различно мнение по определени въпроси от определена социална група или дори от цялото общество. Така за определени индивиди възниква страха от изолация и те предпочитат да не изразяват гласно или публично мнението си, за да не бъдат остракирани. Средствата за масова комуникация са онези, които налагат общественото мнение и могат да играят много съществена роля в определянето на основните тези, както и в изолацията на несъгласните. Триумф на тази теория виждаме в налагането от медиите, запълнени (в най-добрия случай) от полуинтелигентни журналисти, на един Господинов, който е „плодовит и прочут списател2“ чрез когото глаголи наший цар-създател. Този Господинов не е идеално бездарен, но все пак въобще не може да напусне този океан, колкото и приятелски попътен вятър да надува платната и егото му. Срещу човечеца с пределно хитра физиономия, готов с лъвски скок да се приземи върху всяка слава и да си я присвои след това, е много опасно за собствената репутация да се изкаже негативно мнение, което пък, въпреки „българския казан“, е много по-близо до истината.

Отдавна е известна връзката между фолклора на един народ и неговата народопсихология. Така едни народи са създали толкова хубави приказки като „Спящата красавица“ (автор: Шарл Перо), че дори са преразказани от други – Братя Грим. Има и други приказки като „Красавицата и Звяра3“, „Алиса в страната на чудесата“, „Мечо Пух“ и т.н. Ние имаме „Хитър Петър“ и в нашата народопсихология е дълбоко вкоренена хитростта. По стара българска традиция, един безкрайно хитър селянин от ямболско се появява в качеството си на културтрегер, че дори и на месия, по телевизията и други средства за масова информация и от този амвон той пръска ямболската си мъдрост безспир. Чрез неговите уста4 се оказва глаголи сам Бог. Преди години, когато още беше жив Виктор Пасков (мир на праха му!), авторът на „Балада за Георг Хених“ правеше смешен по вестниците този господин. Господинът, който и тогава не знаеше къде се намира в литературата и живота, му отговаряше пак с открито писмо, само за да стане значително по-смешен. Виктор беше музикант и изпод неговото перо излизаха множество хармонични звуци, а изпод баданарката на господина се чуваха само звуци от бита на Бай Ганя. Същият този представител на българското селячество се е нагиздил с едни чудни доспехи, които „са невидими за ония хора, които не са достойни за заеманата от тях длъжност или пък са съвсем глупави5“. Благодарение на тази премяна веднага може да се определи кой в България е откровено гламав или пък страда от напълно служебно несъответствие6. Така всеки човек с претенции, прочел и едно произведение на Георги Господинов, възкликва „Господи, помилуй! Та аз не виждам нищо!7“, но не смее да каже това високо, а започва да съчинява оди за драскача: „О, прекрасно, чудесно! Какви бои, какви шарки! Аз ще кажа на целий интелигентен свет, че Вашите произведения много ми се харесват8“.

Не мога да не припомня една чудесна случка, развълнувала преди около месец и половина българското общество. Една от „големите“ български телевизии се хвалеше как направила интервю с говорителя на талибаните (афганистанското правителство) – „единствена“ и „първа в света“ извършила това журналистическо чудо. Толкова време по-късно си остава единствена, защото журналистическата етика не позволява излъчването на терористи, които от суета са готови не просто да изгубят живота си, но и да завлекат много други към 72-те девственици в рая9. Разбира се, нито Хекимян, нито Светослав Иванов разбраха това, защото това е отвъд техните журналистически възможности.

Стрега Еуропео

След като сбирките на „Неделните приятели“ натрупват достатъчно история (почти 70 год.) и във връзка с италианското председателството на Съвета на Европейския съюз (01.7. – 31.12.2014) решават да учредят и друга награда – „Стрега Еуропео“. Между другото, съвсем в стила на френската награда Гонкур, която освен основния приз, има още няколко (за най-добър кратък разказ, за поезия, за биографична книга и за 1-ви роман), фондацията „Мария и Гофредо Белонци“ също са учредили множество награди – „Стрега Джовани“, „Стрега за момичета и момчета“ и вече споменатата „Стрега Еуропео“. Престижът и славата, както на Гонкур, така и на Стрега, е на основната награда, останалите са съпътстващи и могат да откраднат малко от славата на основните, но всъщност не могат да се мерят с тях. С това вече опровергах 1-вата лъжа на Георги Господинов за спечелването „най-престижната италианска награда за литература“, защото тя не е „Стрега Еуропео“. За 2021 г. престижната награда Стрега е спечелена от Емануеле Треви, а ямболският селски хитрец е станал първенец съвсем другаде, пак е италианска класация, пак е литературна, пак съдържа в названието си „Стрега“, но съдържа и „Еуропео“ в името си, което много я отдалечава от най-престижната.
Втората грандиозна лъжа, произнесена от суетния паун, е за „1-вия лауреат от Централна и Източна Европа“, която не е съвсем лъжа, но цели манипулация на публиката, защото наградата е учредена отскоро и нейните лауреати са все още неколцина. Да, наистина няма лауреати от Централна и Източна Европа, но общо лауреатите са само 7, та не можем да очакваме някакво географско многообразие в наградените.

Ето и пълния списък на лауреатите на Стрега Еуропео:

  1. за 2014 г. – Маркос Хиралт Торенте (Испания) за полуроман-полуизповед „Време на живот“
  2. за 2015 г. – Катя Петровская (Украйна-Германия) за „Може би, Естер“, сюжетът е свързан с геноцида срещу евреите в Киев
  3. за 2016 г. – Ани Ерно (Франция) за „Годините“, описващ периода 1941 – 2006 г. на основата на спомените на авторката за снимките, правени непосредствено около Втората световна война (романът има социологическа насоченост)
  4. за 2017 г. – Джени Ерпенбек (Германия) за „Отивам, отидох, отивал“, разглеждащ проблемите на бежанците в Германия след „поканата“ на канцлера Ангела Меркел за гостуване (романът разглежда гледните точки на бежанците и на обикновените германци)
  5. за 2018 г. – Фернандо Арамбуро (Испания) за „Родина“. Авторът е роден в страната на Баските и разглежда последствията на убийствените атентати на ЕТА10 през погледа на една вдовица, чийто съпруг е бил отнет след подобен
  6. за 2019 г. – Давид Диоп (Франция, с африкански произход – Сенегал) за „Братя по душа“, разглеждащ живота на войник от Сенегалската колониална армия по време на Първата световна война
  7. за 2020 г. – Юдит Шалански (Германия) за „Инвентаризация на загубите“, където в 12 глави разглежда различни загуби за човечеството (глава I е за анекдотичния остров Туанаки, част от групата на островите Кук; глава II е за Каспийския тигър; глава III за Пещерата на еднорога и т.н.)
  8. за 2021 г. – Георги Господинов за „Времеубежище“.

Истинската награда Стрега

Истинската престижна италианска литературна награда се казва просто „Награда Стрега“ без никакви добавки и тя не е печелена от Георги Господинов, нито от друг неиталианец. Ще посоча само няколко нейни лауреати, най-известните и любими за мен, без други претенции (вероятно други ще имат съвсем различен списък), но смятам че най-беглото сравнение между изредените по-долу и горните е повече от красноречив.
Извадка от лауреатите на истинската и престижна италианска литературна награда Стрега:

  • 1952 г. – Алберто Моравия за разкази, публикувани във в. Кориере дела сера, излезли през 1954 г. под заглавие „Римски разкази“, а през 1959 г. излизат и „Нови римски разкази“. Някои от разказите са: „Фанатикът“, „Майски дъжд“, „Красивата вечер“, „Клоунът“, „Фалшивият билет“, „Брокерът (на недвижими имоти)“. Автор е на известния роман „Чочарка“, по който е сниман едноименния филм на Виторио де Сика с участието на София Лорен и Жан-Пол Белмондо (мир на праха му!)
  • 1953 г – Масимо Бонтемпели за „Преданият11 любовник“, сборник разкази, като 11-тият е дал заглавието на целия сборник и описва неокласически любовен триъгълник между Виторио, Тереза и синьора Козима
  • 1954 г. – Марио Солдати за „Писма от Капри“. Роман за любовните изневери и предателства на американския журналист Хари и неговата съпруга Джейн, проститутката Доротея, режисьорът Марио и Алдо – любовникът на Джейн
  • 1957 г. – Елза Моранте за „Островът на Артуро“, където се разказва за прекрасния живот на едно момче между свободата и храната, между игрите и съня. Артуро още като малолетен изпитва нещо като Едипов комплекс с новата жена на баща си Нунциата (биологичната му майка е починала при неговото раждане); изпитва и дива ревност след раждането на полусестричката му Кармина, че стига до опит за самоубийство с цел привличане на внимание; изпитва и любовно разочарование от Асунта и най-накрая става доброволец във Втората световна война (Елза има брак със споменатия по-горе Алберто Моравия)
  • 1958 г. – Дино Будзати за „Шейсет разказа“, издадена на български език през 2011 г. от изд. Колибри в превод на Нева Мичева
  • 1959 г. – Джузепе Томази ди Лампедуза за „Гепардът“, издадена на български език през 2007 г. от изд. Унискорп, превод Петър Драгоев
  • 1963 г. – Наталия Гинсбург за „Семеен лексикон“, започващ с 20-те год. на XX в. и завършващ с първите следвоенни години (до 1950 г.), третиращ проблемите на евреите във фашистка Италия на Бенито Мусолини и патриархалното предвоенно семейство
  • 1979 г. – Примо Леви за „Гаечният ключ12“. Авторът е химик по професия и книгата по същество е роман-интервю между майстор на метални скелети и химик
  • 1981 г. – Умберто Еко за „Името на розата“. Нито авторът, нито романът се нуждаят от представяне на българската аудитория
  • 2021 г. – Емануеле Треви за „Два живота“. Двете основни действащи лица (освен самия Емануеле) са писатели, близки приятели на автора – Роко Карбоне и Пиа Пера (тя е литературен критик и преводач от руски език; известните й преводи са „Евгений Онегин“ на Александър Пушкин и „Герой на нашето време“ на Михаил Лермонтов). Романът е написан с дълбока приятелска обич и преклонение, като едно пътуване в спомените на автора със спътници вече починалите му другари. Смъртта е покосила Роко и Пиа преждевременно и Емануеле хем е неутешим в тъгата си, хем е критичен към тях, към техните бесове, мании, еуфория, поражения. Всеки миг от преживените заедно римски нощи е скъп за Треви.

Господин Плужек

Българският комунизъм има характерен белег – наличието на принцеса. По една нещастна случайност това е дъщерята на Първия (партиен и държавен ръководител, Тодор Живков). Людмила Живкова, като всеки самозабравил се властник, разполагащ с неограничени ресурси с тъмен произход, решава че културата много й се отдава и по волята на баща си заема съответните управленски постове. Разбира се, тя няма никаква представа от материята, с която се е заела, и около нея започват да гравитират псевдоинтелектуалци и некадърници: Любомир Левчев, Вера Ганчева, Светлин Русев, Александър Фол, Величко Минеков и др. Този кръжец решава, че е много важно за България да има Нобелов лауреат по литература и „номинират“ Йордан Радичков за целта. Тъй като комунизмът е единствената система, която разполага с неограничени ресурси, всички те се впрягат в изпълнението на „заветната“ цел: планира се изпращането на кандидата за Нобел за литература да живее в Швеция известно време, за да научи нещо за бита на скандинавците и да напише нещо, което ще бъде възприето положително от Нобеловия комитет; започват преводи на Радичков на всякакви чужди езици, като особено внимание се обръща на шведски. Известен е провалът на това начинание като цяло, а тъй като духовният му водач (Людмила Живкова) е предала Богу дух, държавната подкрепа секва внезапно. Доста по-късно излиза сборник разкази „Скандинавците“ (1985 г.), където в едноименния разказ (2-рият от сборника) става дума за някакъв скандинавец-фотограф, който се омайва от една биволица. Иначе сюжетите са си все българските селски истории, но е вкаран международен елемент – появяват се поляци, черкези, че дори и Турну Мъгуреле13. Все пак шведските сърца са омилостивени и въпреки тесния селски бит на сборника, Радичков получава ордена „Полярна звезда14“ през 1988 г. Оказва се, „добичета“ се срещат и в наградения роман на Господинов, но при парвенюто тази роля е поверена на самия български език, който „търпи като добиче“ всякакви филологически упражнения на всякакви нарциси. Описаната схема на целева държавна подкрепа, заедно с избрани издателства, на нахални и хитри писатели не е забравена и Господинов вече се е вписал в нея. Българските комунистически схеми продължават да си работят и през „демокрацията“ и всички те водят до усвояване на обществени средства, създаване на приятелски кръгове, лобиране пред чужди издатели, преводачи и т.н. Единственото условие е „да пишат чудни драми — за жабите, за мишките и боят им с цар Радана15“ и евентуално, ако са достатъчно благодарни да възхвалят колкото могат „меценатите“ си.
Пак ще се върна на онази смешна ситуация с Вежди Рашидов, Драгомира Бонева и чутовния български талант. Награденият филм на Мишел Бонев дори не е бил част от конкурсната програма на фестивала във Венеция. Ех, бил е част от една друга програма, но тя е била само в спалнята на Силвио Берлускони. Не знам дали малшансът на Мишел Бонев ще сполети и Георги Господинов, като се разкрие поредното италианско угодничене с краен бенефициент в България, за да прогледнат и страдащите от аблепсия. А пък нестрадащите отдавна са разбрали колко струва този господин, този Господинов.
Романът „Времеубежище“ е една нескопосана игра с времето. В много голяма степен е вдъхновен от „Мементо“ – филм на Кристофър Нолън по негов и на брат му сценарий, базиран на разказа на Джонатан Нолън “Memento mori16”. В наградения със „Стрега Еуропео“ роман за 2021 г. има неуспешно заиграване с френската дума mémoire и нейното значение в българския език – мемоар или пък сувенир, но всичко е написано толкова тесногръдо, маниерно и префърцунено, че докарва до емезис всеки читател с IQ>0.
Mémoire е една специфично френска дума, абсолютно непреводима на български език (нито на английски!), но през вековете е стеснявала семантичното си поле докато стигне до най-тясното „памет“ или пък „спомен“, докато стигне нивото на бездарния плужек.

Бележки

  1. Алюзия с крилатата фраза, популяризирана от култовото телевизионно предаване „Господари на ефира“, „много исках да гласувам, ама нямах желание“. {б.ред.}
  2. Неточен цитат от стихотворението на Христо Ботев „Защо не съм и аз поет“. {б.ред.}
  3. Прозвище. Затова е с главна буква и без пълен член. {б.ред.}
  4. Нарочна употреба на съществителното име „уста“, което е от женски род, множествено число. {б.ред.}
  5. Цитат от приказката на Ханс-Кристиян Андерсен „Новите дрехи на царя“. {б.ред.}
  6. Игра на думи с „непълно служебно съответствие“, термин в администрацията за не особено способните служители. {б.ред.}
  7. Андерсен, цит. съч. {б.ред.}
  8. Перифраза по цит. съч. на Андерсен. {б.ред.}
  9. Алюзия за мюсюлманския рай, където на правоверните се обещават 72 девици (това не е част от Корана, а неговите тълкуватели са създали легендата за 72-те с „напъпили гърди девствени връстнички“ или „и ще имат хубавици с големи очи, подобни на скрити бисери“ – цитати съответно от Сура 78 и 56). {б.ред.}
  10. Акроним от Euskadi Ta Askatasuna, означаващ „Баско Отечество и Свобода“. Въоръжена сепаратистка организация, действала от 1959 до 2006 г. за отделянето на Страната на баските от Испания.
  11. Пълният член е част от заглавието, от синтактична гл.т. той няма място. {б.ред.}
  12. На италиански език гаечните ключове имат специфични названия. Най-точният превод на този ключ на български език е „затворен гаечен ключ“, чиято вътрешна част на окръжността, обхващаща гайката, има вид на „звезда“. И у нас съществува израза „ключ звезда“. {б.ред.}
  13. В сборника разказът се казва „Белите вълци от Турну Магурели“. {б.ред.}
  14. Кралски шведски орден.
  15. Перифраза на Христо Ботев, цит. съч. {б.ред.}
  16. Фамозна фраза на латински език „помни, че си смъртен“. {б.ред.}

Коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here