Тази събота на изпита по български език и литература (БЕЛ) се падна темата „Човекът е единственото създание, което отказва да бъде, каквото е“. Кандидат-студентите трябваше да разсъждават по тази мисъл на Албер Камю. Той не е част от учебната програма по литература, но е влязъл като представител на екзистенциализма във философията. Подир няколко дни ще се появят всякакви специалисти, които ще се подиграват на идиолекта на децата, ще се вайкат и ще охкат за малограмотността и ще си спомнят за светлото минало, когато те били титани в училище и на студентската скамейка. Никой обаче няма да напише нито ред по темата, няма да се опита да блесне със знанията и уменията си.
Аз ще направя опит, сякаш съм кандидат-студент, който, естествено, не е чувал за Камю, за съществуването и същността, за екзистенциализма и за Сартр. Ще оставя Камю да се бунтува някъде другаде и ще го извадя от съчинението си. Няма и думица да спомена за сътвореното от природата, при което съществуване и същност съвпадат, нито за сътвореното от човека, при което съществуването се появява след същността, нито пък за самия човек, който се появява без същност, но съществува, понякога е само толкова.
Като темата за днешния изпит, насред горещото лято, открих в себе си непобедимата зима. Този Камю, на когото не обърнах особено внимание, сега ме преследва на кандидат-студентския изпит и ще определи бъдещето ми. Не знам дали му се полагат чак толкова големи права, каквито очевидно си е присвоил.
Мисълта „човекът е единственото създание, което отказва да бъде, каквото е“ изглежда много претенциозна. Издава твърде широк мироглед по отношение на много създания, даже дори на всички, съчетано с широкообхватни познания и за човека. Аз нито познавам толкова природни създания, нито пък човекът е като отворена книга за мен и навярно няма да мога да опровергая или потвърдя крилатата фраза на този Камю, но все пак ще опитам. Определено смятам да срещна сериозни проблеми с това „единствено създание“, по-лесна ми се вижда онази част с преструването, защото съм я виждам многократно в живота си. Да описвам собствените си преживявания ми се струва прекалено превзето, затова ще се опитам да докажа тезата си с ноторни факти, които по-интелигентните определят като „ноторно известни“.
Тези дни гледах по телевизията за някакви 5 кучета от породата „кане корсо“, които убили човек в едно дере. Това поведение много ме впечатли, защото съм по-скоро от хората, които не намират вина у животните, точно поради Камю – те не се правят на такива каквито не са. В този ред на мисли, ако такова голямо куче като „кане корсо“ е оставено гладно, то непременно ще намери начин да се нахрани и тъй като не е в неговата природа да засища глада си със свежа зелена тревица, то вероятно ще посегне към по-блажно меню. Лично аз откривам голяма вина в кучкаря, който е оставил питомците си в това състояние, принудило ги да действат на своя глава, точно в хармония с техния нрав.
Обратният случай също трябва да се разглежда със същата степен на нетърпимост и осъждане, но това не е факт – убийствата на животни се подминават с лека ръка.
Далеч съм от онези, които поставят по-високо хората в пирамидата на ценностите в сравнение с кучетата или въобще животните, и винаги съм се учудвал на безкрайно повтаряните мъдри мисли, изказани по противоположния повод, т.е. когато насилниците са хора, а жертвите са животни. Смъртта на животните се разглежда единствено в контекста на бъдещо агресивно поведение срещу стоящите на „върха на хранителната верига“. Мъдреците заключават „днес еди-кой си преби кучето си до смърт, утре може да убие и човек“. Изводът е да се внимава с такива хора, но никой не се сеща, че още днес убиецът трябва да бъде наказан, защото вече е извършил престъпление – усмъртил е куче. От медиите разбрах за тези 5 кане корсо и нямам допълнителна информация, но съм сигурен, че и 5-те кучета не са се представяли за зайчета. Те винаги са били такива, каквито са и днес. Много е вероятно поведението на тяхната жертва да не е предизвикало с нищо зверовете, а дълбоко зад всичко да стои поведението на собственика им. Постинформацията по случая не говори добре за кучкаря, който многократно бил привикван в милицията и вече е било регистрирано убийство, извършено от неговите питомци. Жертвата била куче, без допълнителни уточнения, както казват лекарите. Вече мога да направя обосновано предположение, че кучкарят използва тези кане корсо да пазят някакъв имот, в който има нещо незаконно, а свирепите кучета държат любопитните надалеч. Тези 5 кучета-убийци потвърждават Камю, защото в разказа за кучетата и хората едните не се преструват, а собственикът да. Кучетата не са изменили на природата си, но собственикът им се представя за нещо, което не е – хрисим и добър стопанин. Милиционерите, които няма да направят нищо, както обикновено, също се представят за блюстители на някакъв несъществуващ ред, а всъщност са мързеливи, некомпетентни и корумпирани.
Сещам се за един друг случай, този път – за хора и хора. Преди няколко месеца един Бай Ганьо с претенции за творец написа отворено писмо с обръщение „неприятели мои“. Използваният епистоларен жанр му позволи да разгроми „организираната посредственост“ без отпор. Отдавна никой не беше чувал нищо за този ерзац творец, но пиар ходът с чутовното произведение във формата на отворено писмо го изкара за кратко на повърхността. Вероятно толкова кратко, колкото му е било необходимо, за да рекламира някакъв свой опус. Оказа се, че предстои премиерата на негов филм със заглавие „Комфорт“ или нещо такова. Не съм в състояние да оценя дали е прав Ганьо или не, защото обектите на неговите филипики останаха неизвестни. Дори, според мен, са въображаеми. С тази хитрост Бай Ганьо привлече прожекторите към себе си и разля много мисли за изкуството и актьорството. Нашият Ганьо се престори на Джак Никълсън от „Полет над кукувиче гнездо“ – разбунтувалият се срещу целия медицински персонал и особено срещу сестра Ратчет човек. В няколкото интервюта, дадени в услужливите медии, нашият Ганьо се представи не просто за Джак Никълсън, а предяви претенции и за самия Милош Форман. Българският месия беше събрал две велики личности в една – в себе си. Той изобрази собствената си персона не само в светлината на адски талантливия актьор, но не пропусна да добави и щрихи на култов режисьор. Оставям настрана факта, че очевидно Ганьо не знае какво е култов. Неговата рустикалност се е плъзнала по модерния изказ, в който много неща са ‚култови‘ без да се разбира, че такива филми могат да бъдат само онези, които имат камерна, но фанатично вярна аудитория (като религиозна секта). Такива са например „Андалузкото куче“ или „Трейнспотинг“, но не и „Игра на тронове“. Това хипертрофирано представяне на собствената личност и значение го има само тук в майка България, и то в смъртоносна доза. Не знам дали Камю е имал предвид халтурчиците, когато е формулирал мисълта, по която съм заставен да пиша, но тези безкрайни производители на чалга са прекрасна илюстрация за трансфигурация. Трудно е да се определи дали в тях самите чалга-културата предшества идеята за халтура или е обратното, но няма значение – видими са резултатите, както е модерно да се казва по тези земи. Изкушението да ексцерпирам повече от това отворено писмо надделява, защото авторът му силно бичува илюзорните си противници, тези „душички мили“, без никаква пощада, разкривайки огромна част от гнилата си същност, а това премахва всякакви прегради пред моя устрем да споделя впечатленията си от този псевдотворец. „Мухлясалите интелектуалци с разтрошени сънища за творческа кариера в киното или театъра“ нервират нашия Ганьо и той ги нарича „звучен флатус на житието“. Естествено, той не е чувал словото ‚флатус‘ и затова е използвал съвсем адекватна на неговата интелигентност ‚пръдня‘.
Фантастичните му неприятели не били получили нищо от парите и времето на многобройната публика, не били заобичани от никого, не били очаквани с цветя и обожание от никого, те били „едно нищо“, докато той… той… бил всичко това или за краткост бил „всичко“. От синия екран се видя, че Ганьото страда от силно нервно разстройство, което навярно е в основата на неговата актьорска грандомания, докарала го до състояние да се възприема като „учител“ на всемира и смело да се изказва за „всеобщата просвета“. Това е много по-претенциозно дори от мисълта на Камю, но такива са ганьовците по нашите географски ширини – представят се за такива, каквито най-малко са.
Преди месец-два Крим произведе новина, която не беше свързана с поредното нахлуване на зелени човечета, нито пък с безпардонното сваляне на пътнически самолети, всъщност беше зооновина – котка осиновила 4 катерички. Гризачите били бебенца, намерени безпомощни в някакъв градски парк от бдителни граждани, и незабавно били занесени в местния зоопарк, където котка доброволно поела грижите за тях. В тази история за животни и животни не е ясно дали котката се е правила на майка-катерица или бебетата са се престрували на котенца, но в крайна сметка никой не се е отказал от своята същност – едната е запазила майчинското си състояние и е започнала да храни 4 чужди деца, а бебетата са приели ролята на гладни мъничета и са засукали от предоставената им възможност. Нещо като български политик на държавна ясла – засмуква де що може, че и на роднините си дава.
Това е само един пример, защото има и много други, които въобще не са манифестация на такава любов между животните. Спестих и един голям дял от примерите за хора – тези, в които една част са господари, а друга – роби, когато едни имат огромни права или богатства, а други – никакви. Някои от тези явления се считат за затрупани от историческа прах, но дали това е истина – не се наемам да твърдя. Реших да поспестя сълзливостта и затова няма да се впускам в повече доказателства.
Заслужава да добавя обаче още нещо: една от най-непростимите човешки представи е обитаването върха на хранителната верига. Тази грандиозна заблуда е причината за много укорими човешки действия срещу Природата. Останалият жив свят също е дълбоко засегнат и не защото след продуцентите, следват консументи (от I, II и т.н. ред), като последен се явява човекът, а защото и без да се задоволяват хранителни нужди, човешките създания унищожават живи и неживи представители на останалия свят. Не само лакомията и алчността за храна са иманентни на човека, той си позволява да проявява тези два смъртни гряха в много по-широк смисъл, в много по-широк мащаб. Да, струва ми се, този Камю е много прав за опита ни да се представяме за каквито не сме, не знам дали сме единствените, но претенциите не са ни втора, а Първа природа. Наличието на някаква фатична функция е крайно недостатъчно, за да се обявяваме за крале на Света, господари на всичко и всички. Та, сигурно Камю е прав.
И не, трябваше насред лютата зима да открия в себе си непобедимото лято, също като този Камю, а не туй що сега сторих.