Сбогом на свободата

Принципите на либерал-демократите са принципи на лицемерието и лъжата, на покварата и разврата

24211

В заглавието има алюзия за романа на Ърнест Хемингуей „Сбогом на оръжията“1.

Зададе се края на едно оранжево управление и отмъщението заедно с него. Доналд Тръмп бе свръхнарцистичен, непостоянен, непредвидим и въобще ненормален президент. Няма да е пресилено да се каже, че е много вероятно да има нужда от психиатрична помощ. Слизането му от власт окрили много хора и те започнаха да му отмъщават. Естествено, няма мошеник по света, който да не намери оправдание за подлостите си2, затова вината се хвърля върху Дончо, който бил призовавал привържениците си към насилие. Какви ли не глупости изговори и направи Тръмп по време на мандата си като президент, а защо и да не включим онези 2 год., през които като кандидат-президент се държеше не по-малко безобразно, но, оказа се, нетърпимо грешен, и респективно сурово наказан, в момента на излитането си от Белия дом (като Рокетмен). Това поведение сочи, че смелостта е право пропорционална на безсилието на жертвата, което, само по себе си, е голямо достойнство за всеки плъх.

Кратки исторически бележки по свободата на словото

Свободата на словото за пръв път се е появила в Атина VII-VI в. пр. н.е., по времето на Солон (630 – 560 г. пр.н.е.) според съвременните изследователи3.
По времето на процеса срещу Сократ (399 г. пр.н.е.) в своя защита той заявява: „Ако ми предложите свобода срещу обещанието да не говоря туй що мисля, то тогава ще ви отговоря така – мъже на Атина, по-добре да изпълнявам Божиите заповеди, отколкото Вашите“. Следователно, свободата на мисълта (разб. вкл. „словото“) при Сократ е била по-важна от живота му.
Свидетелства за наличие на подобна свобода имa и от времето на републикански Рим. Драматургът Гней Невий (270 – 201 г. пр.н.е.) постоянно се подигравал в текстовете си на сем. Метели (от рода Цецилий), един от които е бил консул, довело до неговия арест. Има данни за прокаран закон, който в много тесни рамки е защитавал доброто име на властимащите по отношение на клеветата. Невий е освободен от трибуните, преценили че има „надделяващ обществен интерес“, за да бъде заточен по-късно на Утика (дн. Тунис) близо до Картаген, където се самоубива4.
Така стигаме до първия запазен и до наши дни документ за свободата, макар акцентът в него да не е върху словото, все пак това е една от победите на светлината над мрака, закрепена в Магна Харта през 1215 г. Линията във времето за „свободното слово“ може да бъде проследена във в. Гардиън в статията „Времева линия: история на свободното слово“ в броя му от 05.2.2006 г. с автори Давид Смит и Люк Торес5.

Първите 10 добавки6 на Американската конституция известни като „членове относно правата“ ни дават голям тласък в разбирането за свободата на словото. Текстът на Първата добавка: «Конгресът няма право да приема закони, установяващи или забраняващи свободното изповядване на каквато и да била религия; или ограничаващи свободата на словото или на пресата; или ограничаващи правото на хората да се събират мирно, и да се обръщат с петиции към Правителството за отстраняване на несправедливости». С годините Върховният съд на САЩ прави различни тълкувания на материята, като постепенно свива приложното поле на „абсолютната свобода на словото“, закрепено в текста на Конституцията (респ. разширявайки хипотезите за нейното ограничаване). Стесняването започва с делото „САЩ във връзка с Търнър срещу Уилямс (1904 г.)“ и „Патерсън срещу щата Колорадо (1907 г.)“, където се въвежда теста за „лоша наклонност“ при оправдаване ограниченията върху свободата на словото. Развитието на юриспруденцията довежда до теста „ясна и съществуваща опасност“ от делото на Върховния съд на САЩ „Шенк срещу САЩ (1919 г.)“. Заслужава да споменем и последния тест от тази поредица, прогласен в делото „Бранденбург срещу щата Охайо (1969 г.)“, наименован „непосредствени незаконни действия“.

Дори в най-кратките исторически забележки трябва да се спомене, че най-честото ограничение в свободата на словото през годините е било базирано на „обидата към владетеля“ (обичайно ‚крал‘ или ‚император‘). За пръв път кодифицирането на обидата става при първия римски император – Август (famosi libelli7). Не е било необичайно обвинението от де факто (зло)употреба със свобода на словото да премине де юре в „държавна измяна“, която се е наказвала със смърт. Изобщо сериозните потребители на свобода на словото, са били застигани от най-суровите наказания. Това не се е променило и до днес, въпреки значителната еволюция на обществата (премахване на робството, всеобщото избирателно право, равенството между полове, раси, сексуална ориентация), строгите наказания за употребяващите свободата на словото не са изгубили своята жестокост.

Съвременни ограничения върху свободата на словото

Голяма част от съвременните ограничения (без най-съвременните) за свободата на словото са изведени от философското есе на британския философ Джон Стюарт Мил „За Свободата“, публикувано през 1859 г. (основно от глава II – За свободата на мисълта и дискусиите) и са основани на „принципа да не се нанася вреда другиму“, формулиран в глава I (Въвеждаща). С едно изречение принципът може да бъде представен: «единствената цел, заради която справедливо може да бъде упражнена власт над член на цивилизована общност, против неговата собствена воля, е предотвратяването на вреда за другите». Това е римският принцип primum non nocere, който води началото си от гръцкия лекар Хипократ и „неговата“ клетва. Мил никога не е харесвал прилагането на наказания срещу злоупотреба със свобода на словото, но все пак е признавал идеята за нейното разумно намаляване. Джоел Файнбърг разширява полето на действие на принципа на вредата до „принцип на нарушението“, като дава множество примери-фикция с „едно пътуване в автобус“ в своето философско съчинение „Моралните граници на Наказателното право“. Примерите са обединени от идеята, че дори невредоносно поведение също може да нарушава правата на другите, така че да е приемливо редуцирането свободата на словото.
Има много нюанси между ‚свобода на словото‘, ‚свобода на изразяване‘, ‚свобода на мисълта‘, ‚свобода на пресата‘, ‚медийна свобода‘ и т.н., но не тук е мястото да ги разглеждаме. Затова ще премина директно към обобщение. В съвременния свят е прието от приложното поле на свободата на словото задължително да се изключват:

  • обществената сигурност (споделянето на информация, застрашаващо обществената сигурност, не може да бъде оправдано със свобода на словото)
  • лъжесвидетелстването (свободата на словото не може да се изразява в разпространението на лъжи пред жури или съд)
  • нарушаването на интелектуалното, авторското и сродните им права (свободата на словото не може да се изразява в разпространяването на обекти, защитени от авторско право)
  • етикетирането на продуктите (стоки, услуги и особено на храните, лекарствата и козметиката – не може произволно да се съобщават факти, ингредиенти и рискове съобразно фриволните виждания за свобода на словото на етикетиращия субект)
  • държавната, служебната и търговската тайна (разпространението им не спада към свободата на словото)
  • споразуменията за неразгласяване на информация (доколкото отсъства надделяващ обществен интерес – неспазването на подобни договори не се оправдава със свобода на словото)
  • правото на личен живот и достойнство (доколкото отсъства надделяващ обществен интерес – съобщаването на пикантни подробности от нечий частен живот не е част от свободата на словото)
  • поверителната или личната информация (разпространяването на лични данни (ЕГН, социално-осигурителен номер) или икономическо състояние на хората не е съвсем свободно)
  • правото на забвение / да бъдеш забравен (доколкото отсъства надделяващ обществен интерес – човек може да избере да не се говори за него, ако не желае; нарушението на подобна воля не може да бъде оправдано със свобода на словото)
  • подстрекателството или подбуждането към престъпление (може да си мислиш, че „Картаген трябва да бъде разрушен“, но свободата на словото не позволява споделянето на такива мисли на хора, които могат да ги приведат в изпълнение – за подобно нарушение обвиняват Доналд Тръмп при събитията от 06.1.2021 г.)
  • речта на омразата (под щита „свобода на словото“ не може да се дискриминира или заклеймява другиго без много основателни причини за това)
  • непристойността и порнографията (под защитата на свободата на словото не може да се разпространяват непристойни материали)
  • обидата или злословието (свободата на словото не позволява публично да злословене или обиждане; няма такова ограничение при свободата на мисълта)
  • клеветата (свободата на словото не може да намира израз в разпространяването на невярна информация).

Новите медии и свободата на словото

В частност ще разгледам социалните мрежи като ‚нови медии‘, макар те далеч не изчерпват списъка. Журналистиката много изостана в едно от основните си задължения – да служи на обществото в частта му за информиране и анализиране, което отвори много широка врата за навлизането на различни социални мрежи (Фейсбук, Туитър, Инстаграм, Снапчат, Ютюб и т.н.). Отдавна тлеещото писателско чувство у всеки индивид, съвсем заличи читателското, което направи тези социални мрежи не само форуми, но и арени за различни епистоларни сблъсъци. Масовостта на явлението (в наши дни писателите вече са многократно повече от читателите) не позволява друго освен автоматично модериране, което пък доведе до роботизиране на процеса. Инженерната мисъл никога не се е отличавала с особено широк мироглед и винаги е проявявала склонност към унифициране, моделиране, забраняване и изтриване. Това потискане на творческото начало от скудоумни индивиди е огромна пречка пред свободата на словото. Най-хубавият пример за това е Марк Цукърбърг, създателят на Фейсбук – безспорен лидер по най-неадекватни изказвания в областта на свободата и словото. Глупостите му не се изчерпват с това, а се разпростират и върху хуманитарните науки, където повече от меко би било наричането му „лаик“ или „невежа“. Бавно и полека глобални модератори станаха някакви милиардери, собственици и създатели на хай-тек компании, бидейки много далеч от материята (науките за обществото), до получаването накрая на ефекта на трансформацията на затворническия надзирател в квестор в елитен университет. Както би трябвало да се очаква резултатът от подобна трансформация ще бъде пълен провал и на най-добрите студенти, защото надзирателят ще разглежда всяко движение, дори това на химикалка, като грандиозна заплаха за обществото. Нещо повече, практиката сочи, че точно най-талантливите студенти се удрят най-силно, а посредствените се движат под нивото на радара. Провалът на тези модели е закодиран в техния генезис, в този смисъл той е неминуем.
През последните 2 десетилетия сме свидетели на възраждането на цензурата и помпозната защита на „свободата на словото“ се превърна в небивала агресия върху самото слово. Така 1вата добавка на Американската конституция бе спазена като се защити „свободата на словото“, но не и самото „слово“. Емблематичен пример за това е закриването на профилите (другаде забрана за публикуване) на Доналд Тръмп. Това поведение на социалните мрежи може да бъде обобщено с „вижте какво направиха с най-могъщия човек на света, та направете си изводите какво биха могли да сторят с вас“. Не искам да навлизам в темата за причините около банването на Тръмп, защото те са повече от смешни. Обвиниха това недоразумение, че е насъскало някаква тълпа да „посегне на демокрацията“. Под демокрация те разбират някаква сграда, което е някаква особено извратена форма на фетишизъм. Но какво точно е казал Тръмп, за да предизвика този погром, остана абсолютна тайна. Най-вероятната причина за това е тоталната липса на опора в действителността.
Бруталното запушване на устата на най-тъжно отиващия си и брутален американски президент е най-големият срам за американската демокрация, а не туй що обясниха различни двуличници по телевизията. Това действие, както и всички придружаващи, издават лицемерието, покварата и падението на либерал-демократите или тези що наричат себе си такива.

Бележка на редактора, 18.1.2021 г.: Координираните действия на множество социални мрежи, ведно с държавни институции издават все по-нечистата природа на участниците. Туитър напълно изтри акаунта на Доналд Тръмп, Фейсбук го забрани „поне докато не стане обикновен гражданин“, а Снапчат за постоянно. Милиардерите се опитват да зададат дневния ред на обществото и света без да притежават никакви познания за това, те, освен богати, не са нищо друго. Междувременно ПКП8 Нанси Пелоси (председател на едната камара на Конгреса, наречена „Камара на представителите“) инициира 2-ра процедура по импийчмънт на Тръмп, която ще завърши в Сената след като той си е отишъл. Етимологията на импийчмънт е от френския глагол empêcher, който означава избягвам (не допускам, възпрепятствам), а конституционният й смисъл е избягване нанасяне на вреди или извършване на други нарушения докато субектът заема обществена длъжност. След като Тръмп не е вече президент, това ще бъде избегнато от само себе си (поради изтекъл мандат) и няма никаква друга нужда, освен за задоволяване на низки страсти. Последствие от успешното „отстраняване“ на експрезидента Тръмп от Сената би била невъзможността той да заема държавна длъжност, т.е. отново да се кандидатира за президент. Това също издава нечистоплътност, защото Доналд Тръмп би се върнал като президент през 2025 г. (на избори през 05.11.2024 г.) само с народен вот, в този смисъл подобни „превантивни“ действия отнемат права именно от хората. Действията на ПКП Пелоси и поддръжниците на този 2-ри импийчмънт издават де факто грубо неуважение към демокрацията, а няма по-голям цинизъм от това да прикриваш некачествените си емоции със загриженост за демокрацията. Но това не е прецедент, най-големите удари върху демокрацията са нанасяни именно от нейно име.

Бележки

  1. Хемингуей взема заглавието на романа си от една поема на Джордж Пийл, написана през 1590 г. във връзка с пенсионирането на един от личните съветници на кралица Елизабет I. Освен от Хемингуей, 2 строфи от цялата поема се цитират в глава LXXVI (Коледа в Роузбъри), без да се споменава Пийл (точното позоваване е „благородните строфи на стария поет“), в романа на Уилям Текери „Нюкомсови: Мемоарите на едно почтено семейство“ (Нюкомс буквално означава „новодошли“, но това е фамилията на главните герои – полковник Томас Нюком и сина му Клайв). {б.ред.}
  2. По Карл Теодор Кьорнер (1791 – 1813 г.), германски поет и военен. Написал е „Сбогом на живота“.
  3. Имам предвид статията „Революциите и Новият ред в Атина на Солон и Древна Гърция“ от Робърт Уолъс, публикувана от Юнивърсити Калифорния Прес, гр. Бъркли 2007 г., в сборника „Произход на демокрацията в Древна Гърция“, съставители: Курт Раафлауб, Йозая Обер и Робърт Уолас. (Revolutions and a New Order in Solonian Athens and Archaic Greece by Robert W. Wallace from Origins of democracy in ancient Greece by Raaflaub, Kurt A; Ober, Josiah; Wallace, Robert W., University of California Press, Berkeley 2007).
  4. Според Лаура Робинсън в „Свободата на словото в републикански Рим“, оригинално публикувана J. H. Furst Company, Балтимор 1940 г., препечатана от онлайн списанието The Classical Review, Cambridge University Press, в броя от 27.10.2009 г. под редакцията на M. P. Charlesworth.
  5. Оригиналният текст тук, Timeline: a history of free speech, The Media Observer, Authors: David Smith and Luc Torres.
  6. При нас известни като „поправки“, но английският термин е двузначен. Конкретно за Американската конституция, той няма смисъл да „поправи“ вече уредени въпроси, а да „поправи“ липсите в уредбата, в този смисъл значително по-коректно е да се наричат „добавки“. Единственото изключение от това правило е 21вата поправка, която отменя 18тата (за въвеждането на сухия режим).
  7. Някъде и с обратен словоред (libelli famosi), съставено от латинските думи за ‚известна личност‘ и ‚клевета‘.
  8. По Бойко Методиевич за Цвета Караянчева – „проста кърджалийска п*тка“. {б.ред.}

Коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here