Железният закон на олигархията

Италианският социолог, роден в Германия, Роберт Михелс (1876 – 1936 г.) има много съществен принос в Теория за елитите с формулирането на Железния закон на олигархията, който гласи: и най-демократичната организация след определено време се превръща в олигархия, заради практическата невъзможност за пряка демокрация. За да работи организацията едно мнозинство винаги делегира правомощия на едно малцинство или дори единица и така до формиране на едноличен водач на разглежданата организация, а под него кръг от елити. Факторите, влияещи на превръщането на демократичната организация в олигархия (управлявана от елити) са 3: апатия, безразличие и безучастност на мнозинството. Някак си ми е трудно да употребявам словото „елити“ за едни тъпи, неграмотни и невъзпитани милиционери, но правя уговорката, че това е в смисъл на „висшестоящи“, защото в тях няма нищо елитно в общоприетия смисъл на думата. Три са важните фактори за олигархизирането дори на най-демократичната организация:

• размерът на организацията има съществено значение, колкото по-голяма е тя, толкова по-бързо се трансформира в олигархична структура, поради естествената нужда от лидерство, специализирана администрация (при партиите това е т.нар. ‚партиен апарат‘) и инфраструктура (при партиите това са регионалните и др. подобни структури)
• личността на лидера е от особено значение, неговите качества играят съществена роля в развитието на организацията. Тук следва да се спомене Вторият закон на Селин¹: в най-добър интерес на всеки подчинен е да отразява действителността по начина, по който я отразява неговият началник. Или с други думи най-добре подчиненият да се подмазва и лъже началника си, както и да му съобщава това, което иска да чуе, а не това, което вижда в действителност.
• начините за използване на организационните ресурси от членовете и лидерите на организацията (например: освен регионални офиси, част от инфраструктурата могат да бъдат различни дворци, като т.нар. Сарай или „лятната резиденция Росенец“, които са предвидени за почетния лидер).

В култовия дистопичен² роман на Джордж Оруел „1984“, главен враг на Партията и ръководството на държавата е неин бивш функционер – Емануел Голдщайн, написал книгата „Теория и практика на Олигархичния колективизъм“. Четивото е апокрифно и е предоставено от високопоставения приятел (О’Брайън) на главния герой (Уинстън Смит), който чете откъси от него на гаджето си (Джулия). Ето един от тях³:
«От времената, за които имаме писмени сведения, а вероятно още от края на Новокаменната епоха, в света е имало три типа хора — Висши, Средни и Нисши. Подразделяли са се по много различни начини и са носили неизброимо много имена, а относителният им брой, както и съотношението им едни към други, са се променяли в различните епохи, но основната структура на обществото никога не се е променяла. Дори след дълбоки сътресения и привидно необратими промени неизменно се е произвеждал същият модел, точно както жироскопът винаги се връща към балансирано състояние, независимо колко силно е бил тласнат в една или друга посока.
…
Целите на тези три групи са напълно антагонистични. Целта на Висшите е да запазят позициите си. Целта на Средните е да заемат мястото на висшите. Целта на Нисшите, когато въобще имат такава – защото при тях това е постоянна характеристика на Нисш, че са смачкани от усилен труд и те трудно мислят върху нещо по-различно от всекидневните им грижи – е да премахнат всички различия и да създадат общество, в което всички хора са равни. По този начин, в хода на историята, борбата в основни линии е една и съща».

Има ли почва у нас?

За съжаление у нас този закон не е могъл да се прояви, защото априори не сме имали и на йота демократична организация, която постепенно да премине в олигархична. Това се отнася за държавата като такава след 10.11.1989 г., защото още „първите демократични избори“, проведени на 10.6.1990 г., бяха фалшифицирани с цел да оставят номенклатурата на БКП на власт. Може спокойно да се сложи знак за равенство между ‚олигархия‘ и ‚номенклатура‘, защото по същество резултатът е един и същ, единствената разлика е в механизмите за формирането (при едните става предимно по икономически механизми, а при другите – с принадлежност към определена група, в случая – Комунистическата партия). Срасналата се с държавата управляваща партия ГЕРБ от възникването си беше лидерска партия до степен на абсолютизъм и не може да се каже, че законът на Михелс се е проявил и в рамките на тази политическа организация. Важното е друго – да установим къде се намираме, а то е в ултранеприятен олигархичен модел на управление, който трябва да бъде премахнат именно съгласно Обратния железен закон на олигархията, който би следвало да гласи: за да се превърне една структура от олигархична в демократична, то трябва да се премахнат силите, завели я в полето на олигархията – апатията, безразличието и безучастността на мнозинството. Премахването може да се изрази в гласуването за обратното на управляващата хунта или поне за нещо твърде различно. Така държавното лидерство ще премине другаде и култа към личността на един определено непълноценен човек, складиращ кюлчета в нощното си шкафче, ще изчезне. Това ново състояние ще позволи придвижването напред на цялата държава, вместо стоенето на едно място и извършването на дейности по леене на златни кюлчета за Диктатора и неговата Камарила, под чиято тежест се срива цялата държава.
Разбира се, гласуването не е достатъчно, трябва и изборите да са честни, но това е една огромна тема, засягана многократно на страниците на този уебсайт и все още неразгледана напълно.

1. Хагбард Селин е литературен герой на Робърт Шей и Робърт Антон Уилсън от трилогията „Илюминатус!“, съставена от: 1) Окото от пирамидата; 2) Златната ябълка; 3) Левиатан.
2. По-често употребяваният български литературен термин е ‚антиутопичен‘. {б.ред.}
3. Трите точки заместват диалог между Уинстън и Джулия, който няма отношение към темата.