Що е демокрация

Претендентите за дефиниране на понятието ‚демокрация‘ са прекалено много, за да може тя да ги издържи. Особено нагли в претенциите за дефинирането му са старите градски мошеници или т.нар. „градска десница“. Не изостават много и милиционери, добрали се по някакъв начин до общественото внимание – ГЕРБ и Бойко Борисов, ексглавпрокурора Иван Гешев и разни други. Разбира се, никак няма да е справедливо да пропуснем в списъка името и на корпулентния раздавач на порции – Пеефски, който няма свястна диплома за начално образование¹. Емблематични са изразите обаче на „градската десница“: «демокрацията – това са институциите», «демокрацията – това са процедурите» и т.н. Това, естествено, не е вярно като определение за понятието, макар и в тях да се съдържат част от характеристиките на демократичното общество.
Демокрацията обаче не е нищо от това, тя няма някаква точна дефиниция като повечето понятия в социалните науки. Етимологията на думата е от гръцкото δημοκρατία (dēmokratía), което е съставно съществително име от δημοσ (dēmos) – община, хора, народ и κράτοσ (kratos) – държава, управление. Прието е да се превежда като „управление на народа“. Това е и единствената дефиниция за ‚демокрация‘, оттам нататък това са решения по определени теми или групи въпроси, които, в крайна сметка, по някакъв начин се приемат от определена група за определена общност да бъде наричана „демокрация“. Ще разгледам тези определени групи въпроси последователно, като ще ги номерирам и обособя като вътрешни заглавия.

1. Обхват / обект

Особено в хилядолетната история на явлението, започнала още преди Новата ера и употребявала ‚демокрация‘ за формата си на управление, обхватът е от съществено значение. Демокрацията е възникнала в Атина, тогава град-държава и от голямо значение е била демокрацията на Клистен, която въвежда Общото събрание на всички граждани (Буле), на което са се вземали всички решения (класическа пряка демокрация). Характерното за този вид демокрация е ‚остракирането‘, но това е извън темата и затова няма да го разглеждам. В този смисъл употребяването на ‚демокрация‘ се различава в зависимост от обекта или както приех да го нарека тук – обхват, за да е по-ясно. Тоест, има значение дали ще говорим за град, за град-държава, община, село, благотворителна организация, научен институт и т.н. След Великата френска революция и Американската революция понятието ‚демокрация‘ има за основен фокус държавата. Оттогава насам в повечето случаи обхватът на определена демокрация е отделната държава, но това не е задължително. Никаква пречка няма да говорим за демокрация за отделен щат, провинция и т.н. – каквото се сетим териториално деление. Веднъж обаче казали, че ще говорим за „демократична държава“ не означава разглеждане на обекта единствено като държава, задължително е разделянето му на по-малки единици. Например: разглеждаме „демократичната“ държава България, след като сме я определили като „демократична“ – дали на ниво кметство всичко е демократично? През годините се сменяше изискването за брой жители в едно кметство – от 100 през 350, та до 400 души. Кое е „демократичното“ число? В много населени места се назначава кметски наместник от общинския кмет, т.е. населението не може да избере кмета си, а му се спуска парашутист. Демократично ли е това? От друга страна, толкова малко населено място не може да поддържа местна администрация, за която ще трябва финансиране (за изборите на кмета също), осигурявано от общината. Справедливо ли е това? Ако пък все пак съществува толкова малко населено място, което може да се самоиздържа (има състоятелна фирма, регистрирана там, чийто данъци са достатъчни) – защо на него му се назначава представител на изпълнителната власт на местно ниво? Видно от всичко това – няма еднозначен отговор за това кое и колко е демократично. Една величина (брой жители) е лесноустановима и на нейната основа се предписват „демократични правила“ (назначава се кметски наместник, за да не се извършват излишни разходи, с които трябва да се натоварят други жители), но пък е възможно някое малочислено село да е достатъчно финансово стабилно, за да се издържа – за него трябва ли изключение? И ако трябва по тази причина, няма ли други причини за изключение?
В заключение по този въпрос трябва да кажа: зависи за какъв обект мислим, като го определяме като (не)демократичен и веднъж определен – за „малкото“ могат да важат различни правила от тези за „голямото“.

2. Субекти

Предполагам че сме дефинирали какъв е обхватът на „нашата“ демокрация и сме избрали държава. Тогава остава да разберем кои са тези, съставляващи dēmos-а, т.е. кои са онези граждани, които ще извършват управлението. В Римската империя например гражданите на Рим са имали много повече права от другите, за едните е имало ius, а за неримляните е имало ius gentium (разбира се, това не е валидна формула за цялото съществуване на империята, тя се е променяла до степен на заличаване на разликите в по-късните времена). В повечето съвременни демократични общества има възрастово ограничение за участие в управлението, като 18-год. възраст е най-често срещаната. Исторически тази възраст се е променяла в различните държави – била е 21, намалена е на 18, а впоследствие в много държави от Европейския съюз е дори 16 (Австрия, Германия, Малта). Има проведени референдуми, на които намаляването на възрастта от 18 на 16 е отхвърлено (Люксембург). Има държави, в които възрастта за гласуване е била 15 год., но преди по-малко от 20 год. е повишена на 18 (Иран). Правото за гласуване е едно, а заемането на публична длъжност – съвсем друго, т.е. dēmos, който активно управлява. Там най-популярните ограничения също са възрастови, но има и други. Например за президент и вицепрезидент на САЩ кандидатът трябва да е навършил 35-год. възраст, да има американско гражданство по рождение и поне 14 год. преди избора да е бил постоянен жител на територията на САЩ (вкл. отвъдморските територии). У нас за президент (или вицепрезидент) могат да бъдат избирани български граждани по рождение, навършили 40 год., без друго гражданство, непоставени под запрещение, неизтърпяващи наказание лишаване от свобода и да са живели последните 5 год. в страната. За американски сенатор критериите са занижени (спрямо президента): ≥30-год. възраст, 9 год. гражданин на САЩ, гражданин на щата в момента на избирането, а за член в Камарата на представителите възрастта пада на 25 год. и поне от 7 год. гражданин на САЩ (изискването за жител на съответния щат остава).
Исторически критериите са били свързани с някакъв ценз – имотен, образователен и т.н. Имало е и полово разделение – хилядолетия жените не са имали нито активно, нито пасивно избирателно право. Обратно, известни са „амазонките“, където тези забрани са важали за мъжете. Не са единични гласовете в България, които се опитват да наложат образователен ценз при гласуването, докато при заемането на определени длъжности той така или иначе формално съществува (казвам „формално“, защото у нас не е голям проблем да се снабдиш с безсъдържателна диплома). Решенията по въпроса кои ще са членовете на dēmos-а могат да бъдат най-разнообразни, но по тях можем да съдим дали една страна и доколко е демократична. Няма някакви предварителни рецепти, освен това на основата най-вече на културните различия – на едни места е прието едно, а на други – друго. И при субектите възникват множество проблеми: видяхме, че имат значение възрастта, месторождението, местопребиваването, гражданството и т.н. Но демократично ли е да се лишават от права лишените от свобода? Ако такъв човек бъде избран за президент, то ще е защото мнозинството избиратели са гласували за това – откъде накъде някакъв закон ще им го забранява? В САЩ няма проблем изтърпяващ наказанието ‚лишаване от свобода‘ да стане президент. Имаше такава опасност за Доналд Тръмп – той можеше да президентства от някой затвор.

3. Структура

Това всъщност е фундаменталният въпрос за една демокрация – как тя е структурирана. Разделението на властите, предписано от барон Шарл дьо Монтескьо, изразяващо се в разделянето на законодателната, изпълнителната и съдебната власт + системата за проверки и баланси между тези 3 власти, изразена най-добре от Джеймс Мадисън². Разделението на 3-те власти е подчинено на следните 3 демократични аксиоми³:

1. специализация: съответният държавен орган се съсредоточава в изпълнението на точно една от 3-те функции на държавната власт (законодателна, изпълнителна или съдебна). Органът осъществява съответната функция изцяло и без да участва в реализацията на другите 2 функции. Този постулат изисква предоставянето на позитивни правомощия на съответния орган, които ще му позволят ефективно да изпълнява своята роля в рамките на неговата сфера. Практиката е утвърдила известни принципи, които са лесни за установяването на специализацията в конституционните системи
2. независимост: органът, осъществяващ съответната власт, разполага със собствени правомощия, не зависи от другите 2 власти и това е предпоставката за идеята „власт – власт възпира“. Предполага се, че титулярят на съответната власт разполага с легитимните средства за своето самостоятелно функциониране и за поддържането на равновесие между 3-те власти. Този постулат изисква предоставянето на негативни правомощия за ефективно противодействие на другите власти, в случай че те напуснат пределите на своята компетентност. Практиката сочи, че конституционните системи не могат, а и не трябва, да осигуряват абсолютната независимост на учредените власти, защото равновесието между тях се постига чрез взаимно възпиране. Балансът предполага всяка от властите да разполага с възможности за противодействие на другите 2 власти, когато последните излизат извън отредените им конституционни граници
3. съгласуваност: взаимодействие между 3-те власти за постигането на евентуален синергичен ефект при упражняването на публичната власт. Това взаимодействие не следва да се интерпретира като тяхното смесване до постигането на тяхното единство, а като сътрудничество помежду им. Априори, Монтескьо приема, че разделените власти неминуемо ще постигнат съгласие при предприемането на едни или други действия. В реалността това не винаги е възможно, което е и основният дефект в учението на Монтескьо за разделението на властите.

Някъде тук можем да причислим „прозренията“ на онези „десни“, за които стана дума в началото: демокрацията представлявала „институции“ или „процедури“. Да, наистина в демократичните държави се създават някакви институции, но те не определят демокрацията. Това е все едно да кажем: човекът – това са неговите крака. В наши дни е очевидна невъзможността за използването на Булето на Клистен и Солон, защото обектът, за който говорим вече е цяла държава и ще срещнем непреодолими трудности да осигурим гласуването на всички (независимо от технологиите) по всеки въпрос, от една страна. Съвременният свят е твърде сложен, той изисква и определена форма на специализация, т.е. не може да всеки да се произнася за всичко, от друга. Така се е появила т.нар. ‚представителна демокрация‘, която не е нищо повече или по-малко от начин да се назначат представители на dēmos-а, които в оперативен порядък да вземат решенията вместо него. Добре известният институт на представителството, където родителите вземат решенията вместо детето си, дилърът вместо отдалечения търговец, адвокатът вместо клиента си, се прилага и в демокрацията. Точно тук възникват множество „подвъпроси“, които могат да направят от една държава демократична или диктаторска. Към структурата можем да причислим и формите на управление: парламентарната република (Германия, Австрия, Италия, България, Румъния, Чехия, Словакия, Словения, Полша), президентската република (САЩ), полупрезидентската република (Франция и Русия), парламентарната монархия (Обединеното кралство, Испания, Нидерландия, Швеция, Дания). За Русия задължително трябва да отворим една голяма скоба: прието е в полупрезидентските държави за ръководител на изпълнителната власт да се назначава премиер (няма го при президентските, където той сам е ръководител), но Русия е особен тип държава – тя е абсолютна диктатура⁴, където узурпиралият властта президент под бурните аплодисменти на подобието на парламент и фалшифицирането на референдуми е довело до такъв странен тип управление, който си е традиционен за Русия през последните няколко столетия (независимо дали е била в комунизъм, монархия или „демокрация“, както напоследък много държи да се нарича).
В България словосъчетанието „парламентарна република“ е подложено на свръхупотреба и с него магически се опитват да се обяснят необясними неща. Нещо повече, злоупотребата с парламентарното управление всъщност прави държавата недемократична. Не един или два пъти сме ставали свидетели на решения на Народното събрание, далеч надхвърлящи законодателната му власт и явяващи се пряка намеса в работата (най-често) на изпълнителната⁵. У нас е възприет модела на излъчване на изпълнителната власт от единствения национален законодателен орган – парламентът. В САЩ главата на изпълнителната власт е президентът и той се избира пряко от народа. Недобросъвестните политолози, които се срещат по всякакви ширини на планетата, наричат президентските избори в САЩ ‚непряк избор‘ заради наличието на „Електорална колегия“, състояща се от броя на представителите в Конгреса от всеки щат + 3ма от окръг Колумбия (435 души в Камарата на представителите + 100 души от Сената (по двама от щат) + 3ма от столицата гр. Вашингтон = 538 души; необходимо мнозинство то 270 души). Тази теория следва да бъде отхвърлена, защото въпреки наличието на този междинен орган (електорална колегия), той не може да подмени вота на гражданите. Нещо повече, правомощията на неговите членове са регламентирани в законите на всеки щат, но при всичките 50 щата е предвидено наказание за неоторизирано гласуване⁶. Изкривяванията, които се получават (когато „народният вот“ е по-многочислен за изгубилия кандидат⁷ се дължат на невъзможността за спазване на пропорцията между населението и местата в Конгреса. Например: окръг Колумбия тази година беше спечелен от Камала Харис с >90%, но тя изпраща само 3ма души в електоралната колегия, от друга страна има щати, в които разликата е минимална (да кажем ≈51%:49%) тогава победителят на базата на winner takes it all ще изпрати цялата квота за съответния щат, докато подадените гласове за победителя и победения ще са приблизително еднакви. На трето място има неравновесие заради самото разпределение на местата в американския конгрес: при сенаторите – няма значение какво е населението – всеки щат има по двама сенатори; в Камарата на представителите се отчита броя на населението в съответния щат, но не може да има щат с по-малко от 1 представител, от една страна, а има таван – 435 за цялата камара, от друга. Щата Уайоминг е с население по-малко от 600 хил. души и има 1 представител, а Калифорния е около 40 млн. жители и има 52 места; ако трябва да се спази пропорцията Калифорния би трябвало да има 67 представители).
Най-съществените проблеми възникват в 3-тата власт – съдебната. В България е избран най-неудачният вариант и затова тази система не се ползва с никакво доверие в обществото. Нашият конституционен модел налага избирането на магистратите в една напълно затворена система, а малката връзка с обществото (парламентарната квота във Висшия съдебен съвет) се определя като тумор. В реалността това е точно обратното – самите магистрати нямат никаква представителност, защото гражданското общество не е посочило нито един от тях. Втората възможност е техният авторитет да се дължи на историческо завоюване (среща се в западна Европа) – там има съдии със столетен авторитет, създаван от много поколения (не е задължително всички да са в областта на правото; доброто фамилно име се създава и в много други области. У нас тази възможност изначално липсва, тъй като повечето магистрати са селяни с байганьовски произход. Опитите да се вдъхне представителност на тези органи остава само на хартия и по този начин тази система е обречена на липса на доверие. От друга страна, недоверието в обществото се дължи на изключително ниския професионализъм при прокурори и съдии, както и на тяхната корумпираност. И 2-та меганедостатъка са конституционно заложени, защото гражданското общество не контролира по никакъв начин съдебната власт. В САЩ този въпрос е решен по различен начин в различните щати, но най-често административните ръководители на съдилищата и прокуратурите⁸ се избират пряко от населението на всеки щат. На федерално ниво назначаването на съдии се извършва на 3 етапа:

1. номинира се от президента на САЩ и се предлага за одобрение от Сената
2. кандидатът се изслушва от постоянната сенатска комисия по правни въпроси (Judiciary committee), след одобрение с обикновено мнозинство се предлага на пленарната зала, където се счита за одобрен при гласуване >50% (обикновено мнозинство)
3. президентът издава указ за назначаване; трябва да се подчертае, че не е някаква формалност, защото публичното изслушване на кандидата от сенатската комисия често пъти е водило до оттегляне на кандидата.

В заключение трябва да кажа, че структурата на политическата система в максимална степен определя демократичността на един обект. И още веднъж: няма рецепти! Преценява се за всеки конкретен случай.

Следва продължение…
КЪМ ЧАСТ II

1. Според българския закон началното образование се разделя на 2 етапа: {1} начален етап (1-4 клас) и {2} прогимназиален етап (5-7 клас).
2. Есето „Федералист № 51“, публикувано на 06.2.1788 г. във в. „Де Ню Йорк Индипендънт Джърнъл“ е с най-вероятен автор Джейм Мадисън, но е възможно и да е Александър Хамилтън. {б.ред.}
3. Под „демократични аксиоми“ имам предвид такива, които предполагат някакви демократични правила, задължителни за спазване, за да се осигури демократичност на съответния обект.
4. Обикновено подобно управление се нарича просто ‚диктатура‘, но в Путинова Русия има нещо по-силно от „простата диктатура“ – там се имитират избори с претенции за демократичност; освен това на прищевките на диктатора се угажда безцеремонно, като не са забранени убийствата на опонентите. Винаги има някакъв символ, неизменно сочещ Кремъл при тези „политически убийства“ – или ще е с вещество, което притежават малцина в света (Полоний при Александър Литвиненко, Новичок при Сергей Скрипал), или ще е под стените на помпозния дворец, в което се помещава джуджето-милиционер (Борис Немцов, застрелян под прозорците на диктатора). Прави се алюзия и с формата на управление ‚абсолютна монархия‘.
5. Това е пряко нарушение на постулата за специализация, посочен малко по-горе.
6. Неоторизирано гласуване има когато „електоралният колега“ гласува за различен кандидат за президент от изпратилата го в Колегията партия.
7. Получи се при Джордж Буш младши срещу Ал Гор и между Доналд Тръмп и Хилари Клинтън, където за изгубилите бяха гласували повече американци като абсолютно число.
8. В САЩ прокуратурата е на естественото си място – в изпълнителната власт.