На 1-ви срещу 2-ри март съвсем близо до сградата на областната управа в гр. Пловдив е убит 40-год. циганин Жоро Джевизов по прякор Плъха. На 3-ти март е арестуван предполагаемият убиец — д-р Иван Димитров, ръководител на звеното по рентгенология към отделението по образна диагностика на УМБАЛ „Пловдив“. От свои източници trafficnews.bg и blitz.bg разказват две различни истории, но в основни линии е следната: Плъха и друг крадец нахлуват в дома на д-р Димитров вечерта на 01.3., докторът и семейството му (съпруга и 2 невръстни дечица) спят, но лекарят се събужда и с оръжието на другия циганин (получено незнайно как) стреля по Плъха, който го е наръгал с нож. Двамата разбойници избягват, но Плъха се строполява наблизо, върху капака на автомобил точно зад Областната управа в града. Плъха имал 9 присъди за кражби и грабежи (не е известно дали и колко е излежал от тях). Официална информация за събитията няма. Информация към публиката тече по някакви незнайни канали от неназовани източници, откъдето става известно, че прокуратурата ще повдигне обвинение срещу д-р Димитров и с прокурорско постановление неговото задържане се удължава на 72 часа.
В голяма част от страната се организираха протести с искане за освобождаване на лекаря, като се наблюдаваше масовост. Същевременно много политически партии, отделни политици, общественици, шоумени и адвокати подкрепиха доктора. Чак на 06.3. сутринта, Окръжният прокурор на Пловдив (Румен Попов) и неговата заместничка (Галина Андреева) дадоха пресконференция в която се изясни, че д-р Иван Димитров е застрелял Плъха с незаконно притежавано оръжие, не е прониквано в дома му, а Плъха е правил опит да влезе в гараж от кооперацията на лекаря, където се е спречкал фатално с него. Димитров е извикал свой приятел и се е опитал да заличава следи, а в деня след убийството кротко отишъл на работа. Това е втори обрат в случая, първият беше при насочването на подозренията на криминалистите към собственика на автомобила, върху който беше намерен мъртъв Плъха.
Протестите в Пловдив продължиха, въпреки че вече не бяха така масови. ВМРО обяви, че ще внесе законопроект за разширяване на понятието ‚неизбежна самоотбрана‘. Псевдоспециалисти се обявиха срещу предлаганите законодателни промени с аргументи на невежи.
Криенето на информация от обществото е традиция при българската администрация
Почти 30 год. след промените, комунистическите рефлекси на администрацията и въобще на управляващите не са залинели. В неделя (04.3.) в Солзбъри, Великобритания, на пейка в близост до търговски център бе намерен бившия шпионин Сергей Скрипал, 66 год., заедно с дъщеря му Юлия, 33 год., отровени от нервно-паралитично вещество. В края на деня помощник-комисар Марк Роули, началник на антитерористичното звено в Лондонската полиция, даде брифинг, където съобщи цялата известна информация към момента. Полицаят чинно изчете пред журналистите няколко листа, за да не допусне неточност или пък пропусне нещо. Оттам нататък медиите свършиха немалко работа: откриха предходни 2 смъртни случая в семейството — на съпругата (от рак) и на сина на Скрипал (от чернодробно заболяване); стигнаха до шпионската история (вероятно скалъпени обвинения от Русия), размяната на шпиони между Великобритания и Русия, направени бяха паралели с Литвиненко и т.н. Прозрачността е прекрасно нещо, защото полицията веднага обявява известните факти, очаква помощ и контрол от обществото. Помощта се получава, защото си честен с обществото и то ти отвръща със същото, а и невъзможността да манипулираш на по-късен етап фактите, съобразно тезата ти, също допринася за това (в това пък се изразява контрола). Доверието в полицията, във Великобритания е на галактическо ниво (същото важи и за прокуратурата). В България рейтинга на полицията и прокуратурата е на дъното, където всъщност се намират и двете администрации, които са дълбоко и непоправимо корумпирани. Те очакват да получат или „заповед отгоре“ или пари, или др. облаги, за да си направят сметката какво точно да кажат на публиката. Затова при тях мълчанието е злато (буквално). Така обаче не се гради доверие, не се гради демокрация, и в такива страни няма справедливост. И най-несведущият ще разпознае в това българската държава, управници или политици, които априори са нечестни. Ако бяха проявили малко честност (в ситуацията с д-р Димитров) нямаше да се стига до обществени ексцесии.
Американското право на самозащита
Наказателната политика е прерогатив на всеки щат, на федерално ниво има създаден от Американския институт по правосъдие модел на наказателен кодекс, който е препоръчителен, но не задължителен. Силно впечатление прави избрания подход, който е силно либерален — разрешава се почти всичко и след това се поставят известни ограничения. В §3.04 от кодекса-модел се третира използването на сила при самозащита: използването на сила върху или срещу друго лице е оправдано, когато действащото лице вярва, че такава сила е непосредствено необходима, за да се защити от незаконно упражняване на сила от другото лице спрямо него в същата ситуация. След общата формулировка следват няколко ограничения:
неоправдано използване на сила има, когато: (1) се съпротивлява при арест от служител на реда (дори арестът да е незаконен) и (2) когато ответната страна употребява сила в законна защита на негова лична собственост, или ако е наемател на тази собственост, или упълномощен да го прави;
неоправдано използване на смъртоносна сила, има когато (освен когато действащото лице вярва, че има необходимост от упражняването на такава, за да се защити от смърт, сериозна телесна повреда, отвличане или сношение, извършени чрез сила, принуда или заплаха): (1) действащото лице е провокирало силата срещу себе си и (2) действащото лице осъзнава, че може да избегне подобно развитие чрез оттегляне, предаване или въздържане от някакво поведение.
През 1964 г. във Върховния съд на щата Колорадо се разглежда делото „Народът срещу Ла Воа“: аптекар се прибира към дома с личния си автомобил към 1:30 ч. сутринта; спира на червен светофар, след малко е ударен отзад от друг автомобил, който започва нарочно да го избутва към средата на кръстовището; с всички сили Ла Воа се опитва да спре избутването си, но това се оказва невъзможно, докато задната кола не преустановява натиска; Ла Воа излиза от колата със законно притежаван пистолет и се приближава към задната кола, от която излизат 4ма пияни мъже; те също го приближават, като отправят към него множество псувни, ругатни и заплахи; единият от мъжете не се впечатлява от оръжието и приближава заплашително Ла Воа; последният го прострелва, а мъжът по-късно умира. Ла Воа пледира ‚невинен‘, а Върховният съд на щата Колорадо отсъжда в негова полза: когато човек има основателни причини да вярва, че съществува непосредствена опасност да бъде умъртвен или да получи тежка телесна повреда, той може да действа и да се защитава, до степен на отнемане на човешки живот, дори и ако видните обстоятелства са били неверни или е сгрешил относно действителната опасност за него. Съдът се мотивира със следното: обвиняемият (Ла Воа) и четиримата други мъже са били непознати; той мирно се е прибирал вкъщи; съгласно фактите и закона, обвиняемият е имал правото да защити себе си от застрашаващото го нападение от страна на тези, които незаконно и категорично са пренебрегнали правата му, завършило с оправданото убийство на единия от тях. Съдът отхвърля аргументите на прокуратурата, която твърди: жертвите не са имали никакво намерение да навредят на обвиняемия, те просто са били пияни и са се шегували. Съдът приема тезата на обвиняемия: вярвал е, че поведението на четиримата би довело до нанасянето му на сериозна вреда или смърт, което оправдава самозащитата със смъртоносна сила.
Разбира се, описаните събития се отнасят за САЩ, където съдиите са потомствено честни, т.е. правилното прилагане на закона по нашите георграфски ширини от корумпирани и тъпи съдии е под въпрос.
Българският модел
Естествено, е напълно скапан. Неговите защитници са Лозан Панов (председател на Върховен касационен съд), Сотир Цацаров (Главен прокурор), Пламен Панайотов (професор по наказателно право), Николай Хаджигенов (адвокат, прочут единствено с това, че е враг на Борисов, българската прокуратура и милиция, което е повече от добре, но не е свидетелство за интелект), политици и др. Текстът на ал.3 от чл.12 на Наказателния ни кодекс е: няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище. Ал. 2 на същия член гласи: Превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответствува на характера и опасността на нападението. С това се изчерпва познанието на „великата“ българска наказателно-правна наука. Всеки малограмотен (то други няма) съдия започва да прилага както намери за добре тази материя и се получава действителността на която всички сме свидетели — множество ограбени, пребити, изнасилени или убити нормални граждани. Извършителите най-често са цигани или мутри. Отредената роля на мирното гражданство е да бъде жертва и нищо не може да промени това. Фалшивата загриженост на горепосочените е красноречива — те забогатяват от извършителите, а от мирното гражданство не получават нищо, освен проблеми.
За сведение, в Западната наказателно-правна наука същата тема се третира в 3 направления: (1) самозащита; (2) защита на семейството, познатите и приятелите, съседите, слугите, гостите, животните; (3) защита на собствеността (без значение дали е движима или не, дали е двор, автомобил или жилище, вкл. преминаването оправдава защитна реакция). При всички тези обекти на защита могат да се срещнат следните 7 специфични ситуации: (1) разумна употреба на сила; (2) неизбежна злополука (инцидент); (3) завземане или възвръщане на собственост (напр. при самонастанявания) или близък (при отвличания); (4) случайно увреждане; (5) защита от животни; (6) защита от душевно болни; (7) незадоволителни причини.
Толкова добре структурирана теория на българските глупаци никога не би могла да хрумне, камо ли да я създадат, за тях остава да защитават ултрамалоумния си тодорживковски кодекс. Онези са се сетили дори за защитата на слугите (теорията е стара и е създадена по времето когато е имало слуги), както и за защитата на собствените животни, от една страна, и защитата от нападения на чужди животни, от друга. В нашата смешна правораздавателна система, респ. законодателство, преди години крадец съдеше собственика на доберман, защото кучето му нанесло средна телесна повреда докато оня се опитвал да обере жилището му. Освен това, на крадеца били причинени страхотни психически вреди, защото успял да се затвори в тоалетната, но кучето непрекъснато нападало и вратата едвам издържала. Собственикът пък ужасно закъснял, да освободи злополучния крадец.
Не знам какво предлага ВМРО, но каквото и да е — ще да е по-добро от становището на слабообразованите и слабоумни защитници на статуквото с „прекрасния“ Наказателен кодекс. С това не отричам проблема с правоприлагането, където повече от ясно с тоя кофти съдийско-прокурорски мат’рял дори аборигенското ниво е недостижимо. Трябва да добавя, че въпреки много различното ниво на работа на полицията и прокуратурата в САЩ и тези в България, там понятието ‘неизбежна самоотбрана’ е твърде широко. Американската покуратура не се притеснява да разследва собствените си президенти (Кенет Стар 1994-98 г. разследва действащия президент Бил Клинтън, а от 2017 г. Робърт Мълър съответно Доналд Тръмп), което ще остане абсолютно недостижимо за българската през следващото хилядолетие, американската полиция също работи несравнимо по-добре от българската милиция, но това не е причина за твърде стеснителното тълкуване на термина ‘неизбежна самоотбрана’.
Философска основа
В Римското право не се прави разлика между защитата на човек и имущество. Юстиниановият пандект (534 г.), известен още като Юстинианов кодекс, провъзгласява правилото vim vi repellere licet (позволено е отблъскването на сила със сила). За пръв път терминът ‚самозащита‘ се споменава от Томас Хобс (Левиатан, 1651 г.), който прави разлика между естественото състояние на нещата, където има безвластие, и модерната държава. Въпреки че в „естественото си състояние“ е възможно някой да е много по-силен или интелигентен от друг, но никой не може да е по-силен от страха от насилствена смърт, което превръща самозащитата в голяма необходимост. През 1869 г. Джон Лок публикува „Два трактата за управлението“, където казва, че не е естествено хората продължително време да стоят в естествено състояние, защото това състояние се характеризира със страх и е преизпълнено с опасности, които не могат да бъдат преодолени от един човек, затова той се обединява в общност, която създава общи правила. Много близо до възгледите по темата на Джон Лок е Тома Аквински. В „Пледоария за капитан Джон Браун“ Хенри Дейвид Торо развива теорията за правото на въоръжено въстание на чернокожите (Дж. Браун) срещу насилието, упражнявано от бели властници (въстаниците са роби). Общественият договор на Жан-Жак Русо също разглежда въпроса за самозащитата, но не като право, а като задача или назначение.
Няма смисъл да се разглежда по-задълбочено философската основа на самозащитата, защото безкнижните защитници на статуквото нямат никакъв шанс да разширят кръгозора си. Всички до един използваха една и съща абракадабра „наказателно-правната наука не е за всеки и не може да се променя от всякакви черджета“. Техните познания обаче са крайно недостатъчни, за да разкрият прелестите й, защото тяхната теза може да бъде формулирана от седмокласник. Не е необходимо да си председател на върховен съд, главен прокурор, професор или адвокат, за да предпазваш „науката“ от нечистите ръце на „революционерите“. Преглед на състоянието в другите страни, историческото развитие, резултатите от една или друга промяна в техните норми са все обстоятелства, които бранителите на статуквото не могат да ви обяснят, защото са дълбоко и непоправимо неуки. Защитаването на глупав закон с глупави аргументи за правоприлагането също е безпочвено, защото не може да обясни как в отлично работещи правоохранителни и правораздавателни системи понятието ‘неизбежна самоотбрана’ е много широко. Такива слабообразовани защитници на статуквото не заслужават доверие и трябва да бъдат дезавуирани.
Започнах с Плъха и ще завърша с него. Задачата на българския наказателен кодекс е „да защитава от престъпни посегателства личността и правата на гражданите и цялостния установен в страната правов ред“. Целите на наказателното право по принцип са: да поправи или превъзпита нарушителите, да има предупредително-възпиращо действие и да предотвратява нови престъпления (напр. при рецидивистите). Оказва се, че Плъха е минал през цялата българска поправително-възпитателна-наказателна система без никакъв резултат. Бил осъден за 9 кражби и грабежи и си бил излежал всичките присъди, но напразно. Ефектът от наказването му е нулев, защото щом излезе на свобода той продължава безчинствата си. Следователно българската наказателно-правна система на примера на Плъха — не работи. Не че този извод не може да бъде направен ей така — от воле, защото примерите в това отношение са по-големи от Световния океан, но поводът за промените относно неизбежната самоотбрана също доказват това.