Навръх 24-ти май на писача Георги Господинов бе присъдена наградата „Международен Букър“. Обръщам внимание върху факта „международен“, защото това съвсем не е наградата „Букър“. Съвсем същата история се наблюдаваше със същия писач и с италианската награда „Стрега“. Той получи „Стрега Еуропео“, а не „Стрега“, но се представи на българската публика като лауреат на „най-престижната италианска литературна награда“. Това, разбира се, е вярно, но за „Стрега“, каквато писачът Господинов не е получавал (подробности в PUB.bg, „Господин Плужек“, 01.11.2021 г. тук).
Разликата между наградите „Международен Букър“ и „Букър“ е същата като между „електрически стол“ и „стол“ или както биха казали професионалните философи – „Международен Букър“ се отнася така към „Букър“, както се отнася „електрически стол“ към „стол“.
В България, а вече и в света, наградите се печелят от бездарни нахалници, а истински даровитите оставят в сянката на времето. Ние имаме наистина много талантлив писател и това е Калин Терзийски, но той няма да получи някаква помпозна награда, защото нито е натегач, нито е нахалник, нито създава задкулисни групи за натиск над журитата. Неговата литература е „продуктово“ високо позиционирана само в съзнанието на разбиращите от литература. Широките народни маси се тълпят там, гдето им е втълпявано, че е хубаво, но те сами не го разбират. Не биха и могли.
Българският казан и хитрите селяни
Твърде популярна е приказката за българския казан в ада, където не е необходима никаква охрана от дяволите, защото българите сами си вършим работата и натикваме всеки, извисил глава. Навярно това е истина, но монетата има и обратна страна. Хитрите селяни използват притчата, за да имитират извисяване по логиката – щом ме бият, значи биячите са завистници, а това пък значи, че съм се отличил. Логически това е невярно, но тъй като има краен брой случаи, в които съждението е валидно, то за хитрите селяни няма пречка да го обявят за общовалидно.
Проблемът с Георги Господинов не е в наградата, а в представянето й като някакво чудо невиждано. Все едно златният медалист от селската спартакиада в Полски Тръмбеш да се представя за олимпийски победител.
Наградата „Букър“, но не спечелената от Георги Господинов, е една от най-престижните награди в Обединеното кралство и Ирландия за художествена литература. През годините тя е сменяла многократно облика си, като създателите й никога не са били свързани с литературата. Учредена е през 1968 г. (около 7 десетилетия след учредяването на най-престижните награди в света по литература) от компанията „Букър“, която се е занимавала с корабен бизнес. Постепенно бизнесът прераства в търговия на едро и логистика. За целта построяват много складове, които са предимно свързани с дистрибуцията на хранителни стоки, и се превръщат в много сериозен играч на местна почва в кетъринг бизнеса (изключителни снабдители на британските затвори), имат и много сериозен бизнес в захарната индустрия от Британска Гвияна (северно крайбрежие на Южна Америка). Понастоящем са дъщерна компания на Теско (британският гигант в областта на супермаркетите, каквито в България са известни Карфур, Метро, Билла). При учредяването на наградата „Букър“ са известни като „Букър – МакКонъл“ до 2001 г., когато се придобиват от инвестиционната група „Ман Груп“ (британска компания за управление на активи, която се листва на Лондонската фондова борса). До 2019 г. наградата е известна като „Ман Букър“ и паричната й стойност става £50 хил. (започва от £5 хил., удвоява се на £10 хил. през 1978 г.), а през същата година се придобиват от благотворителната фондация на американския филантроп Майкъл Мориц (завършил Университета „Оксфорд“) и съпругата му Хариет Хеймън – „Крейнкстарт“, и до днес те спонсорират всички награди „Букър“. Ето една непредставителна извадка на лауреатите на наградата „Букър“, но не тази, която спечели писачът Господинов:
- 1974 г. – Айрис Мърдок за „Морето, морето“ (философски роман за оттеглил се от света сценарист и режисьор в една вила на морския бряг. Той се раздира от суета, завист липса на емпатия и среща първата си любов…); Айрис е по-известна със „Сартр – романтичния рационалист“ (1953 г.), „Под мрежата“ (1954 г.) и най-вече със „Суверенитетът на доброто“ (1970 г.)
- 1980 г. – Уилям Голдинг за „Правила на преминаване“ (може да се преведе като „Ритуали“ или „Обреди на преминаване“; разглежда живота на група пасажери през 6-мес. им пътуване с кораб до Австралия през погледа на младия аристократ Едмънд Талбът, който е натоварен да напише пътепис и за целта си води дневник), първа част от трилогията „Накрая на Земята“ (2-рата част е озаглавена „Близки каюти“, а 3-тата – „Пожар по-надолу“); Голдинг е по-известен с книгата си „Властелинът на мухите“, преведена на български език със заглавие „Повелителят на мухите1“; лауреат на Нобелова награда за литература през 1983 г. Тази година „Букър“ регистрира едно много интересно събитие в историята си – Голдинг печели в последната минута, защото другият претендент Антъни Бърджес със „Силите на мрака“ отказва да се яви на церемонията преди да бъде уведомен дали печели. Бърджес е известен със сценария на филма-шедьовър на Стенли Кубрик „Портокал с часовников механизъм“ (текстът е изключителен и превъзхожда много от изредените тук произведения, но не печели наградата2, защото най-малкото е написан преди учредяването й – 1962 г., а дали щеше да я спечели иначе никой не знае)
- 1981 г. – Салман Рушди за „Полунощни деца“ (важен представител на литературния стил ‚магически реализъм‘; романът разглежда живота в Индия, която току-що е придобила независимост от Британската империя); авторът е по-известен с произведението си „Сатанински строфи“ (1988 г.), но неуспял да спечели „Букър“ през 2005 г. за романа-шедьовър „Шалимар клоунът3“, когато е изместен от много по-слабия роман „Морето“ на Джон Банвил (но пък това е компенсация за Банвил заради неговата загуба с несъмнено изключителният му роман „Обяснение на фактите4“ от „Остатъкът от деня“ на Казуо Ишигуро през 1989 г.)
- 1982 г. – Томас Кинийли с „Кивотът на Шиндлер“, станал литературна основа за прочутия филм на Стивън Спилбърг „Списъкът на Шиндлер“
- 1983 г. – Джон Максуел Кутси за „Животът и времената на Майкъл К“, описващ 70-те години на Апартейда в република Южна Африка; през 2003 г. печели Нобелова награда за литература (алюзия за този автор сме правили в уебсайта за романа му „Позор“ – PUB.bg, „Позор“, 19.5.2017 г., тук); романът „Позор“ печели и „Букър“ през 1999 г.
- 1989 г. – Казуо Ишигуро за „Остатъкът от деня“ – литературна основа на едноименния филм от 1993 г. с Антъни Хопкинс и Емма Томпсън; същата година (1989) и за същия роман печели и Нобелова награда за литература
- 1992 г. – Майкъл Ондатджи за „Английският пациент“, в основата на едноименния филм на Антъни Мингела с участието на Ралф Файнс, Кристин Скот Томас и Жулиет Бинош (през тази година Ондатджи разделя наградата с Бари Ансуърт за „Свещен глад“)
- 1998 г. – Иън Макюън за „Амстердам“; по-известен със следващата си книга заради едноименния филм „Изкупление“ (2007 г., в ролите Кийра Найтли и Джеймс Макавой)
- 2000 г. – Маргарет Атууд за „Сляпата убийца“, по-известна като авторка на новелата, станала литературна основа на дистопичния сериал „История на прислужницата“; печели „Букър“ повторно за „Заветите“ през 2019 г., когато я разделя с Бернардин Еваристо за „Момиче, жена, и всичко останало“
- 2002 г. – Ян Мартел за „Животът на Пи“ (филм на Анг Лий от 2012 г. с Жерар Депардийо).
Наградите са само за слабите мозъци
Добрите книги, както и добрите филми, както и много други видове произведения на изкуството и културата, не разчитат на някакви награди. Те са прекрасни сами за себе си, могат да бъдат оценени единствено от „силните мозъци“. Масовата аудитория съвсем не спада в тази група и за нея се подхвърлят всякакви огризки, но масите са значително по-важни заради многочислеността си и притежаването на повече парични знаци като цяло. Този житейски факт е такъв и поради една много важна причина – журитата и оценяващите също не могат да бъдат причислени към групата на просветените, често пъти това са нахални халтурчици, които пробиват с лакти и шутове до позицията на оценители. България има емблематичен пример в своята история на изкуството: в началото на XX в. се правят 2 изложби на двама кюстендилци – едната на Николай Дюлгеров, а другата на Владимир Димитров – Майстора. Българските културтрегери отхвърлят напълно Дюлгеров и за да го компенсира община Кюстендил му предлага утешителна награда – чертожник в общината (тази длъжност и до ден днешен съществува, където няма създадени кадастрални карти, това са техници, правещи скици на имотите). Естествено, Дюлгеров отхвърля подобна глупост и абсолютно правилно счита себе си за недооценен, в резултат на което заминава за Италия. Там получава няколко награди за произведенията си в областта на изобразителното изкуство и архитектурата: „Преглед на италианското изкуство 1915–1935 г.“, Флоренция 1967 г.; златен медал от „Наградата на Торино“ (1968 г.) и др. награди от Торино и Салсомаджоре (Salsomaggiore). Обидата на Николай Дюлгеров е голяма и той остава до края на дните си в Торино, Италия. Обобщението на неговия творчески път е: в родината си той получава негативна оценка за творчеството си, а е приет с отворени обятия в Италия. Трябва да се допълни, че България е коя да е държава в изобразителното изкуство и архитектурата, докато Италия съвсем не е коя да е страна в тези области.
От 2005 г. започва раздаването на биенале наградите „Международен Букър“, които стават ежегодни през 2016 г. Ето пълния списък на наградените с „Международен Букър“:
- 2005 г. – Исмаил Кадаре (Албания / Франция)
- 2007 г. – Чинуа Ачебе (Нигерия)
- 2009 г. – Алис Мънро (Канада); единственият по-значителен автор, спечелил „Международен Букър“, майстор-белетрист; печели Нобел за литература през 2013 г.
- 2011 г. – Филип Рот (САЩ)
- 2013 г. – Лидия Дейвис (САЩ)
- 2015 г. – Ласло Краснахоркаи (Унгария)
- 2016 г. – Хан Канг (Южна Корея)
- 2017 г. – Дейвид Гросман (Израел)
- 2018 г. – Олга Токарчук (Полша); печели Нобел за литература през същата година; тя е ключът към възхода на писача Господинов; Олга като с чук млати по главите журитата, присъждащи литературни награди
- 2019 г. – Джуха ал Харити (Оман)
- 2020 г. – Марике Лукас Райневелд (Нидерландия)
- 2021 г. – Давид Диоп (Франция)
- 2022 г. – Гитанджали Шри (Индия)
- 2023 г. – Георги Господинов (България).
Ловци на награди
С прегръщането на наградата „Международен Букър“ българският писач Георги Господинов изкрещя „честито чудо на езика!“, правейки алюзия за деня на получаването – 24 май. Българите сме свикнали да се гордеем със „Солунските двама братя“ и тяхното „великоморавско чудо“ сякаш това са някакви изконни български достижения. Не са малко българите, които смятат „целий народ“ за изобретател на една от хилядите азбуки в света, независимо от факта, че няма българска буква, която да не се срещне в латинската или гръцката азбука и независимо, че няма друга азбука в Природата, изобретена от цял народ, която той да е дал на Света. Действа се на принципа „като нямаш чудо, с което да се похвалиш – измисли си!“, вместо „направи си“.
Както споменах и в предната точка – наградите са за слабите мозъци, другите просто разбираме от литература. Романът „Времеубежище“ е изключително слаб, без езикови достойнства, с много повтаряне на клишета и в стил маниеризъм. Този стил възниква в Зрелия ренесанс като продължение на хармонията в творчество на Тримата големи (като се каже „Тримата големи“ в нормалните държави се разбират онези трима колоси от Ренесанса – Леонардо да Винчи, Микеланджело Буонароти, Рафаело Санцио, а тук се разбират някакви милиционери по върха на съдебната власт). Това е стилът (маниеризъм) на писача Георги Господинов (останал някъде между 1520 и 16005 г.) – нелогична обстановка, провлачено време, театрална светлина върху „удължените“ обекти, погрешна перспектива, тотално отсъствие на баланс и хармония, претенциозност, натруфеност, надутост.
Българският писач Георги Господинов откри своята ракета-носител – Олга Токарчук6. Също бездарна актриса, която със зъби и нокти се добира до наградите за литература. Тя помага на Гошо от Ямболско да спечели която може награда с нахалство, пиар и маркетингово позициониране. Непременно трябва да се каже, че наградата „Международен Букър“ е международен успех за Георги Господинов (същото важи и за „Стрега Еуропео“). В този смисъл: браво на Жоро Господинов! Укорителен обаче е стремежът към хиперболизиране на наградата – тя е това, което е и нищо повече. Препълнените български медии с журналисти-илитерати много помагат, защото не разбират какви новини възпроизвеждат. Тъй като нямат никаква представа от литературни награди и от литература въобще, те провъзгласяват съвсем скромни неща за надгалактически постижения.
Ще илюстрирам това с новините от Острова. Основните новини на телевизия BBC One7 са в 18 ч. и 22 ч., озаглавени съответно „Новините в 6“ и „Новините в 10“. Може да видите емисиите им от 24.5.2023 г. в 6 и 10, ако се намирате на територията на Обединеното кралство и сте платили абонамент. В тях не се споменава и дума за „Международния Букър“ или за писача. Тоест, грандиозната награда не е отразена в централните новини на обществената телевизия във Великобритания. Не съм имал възможност да гледам всички канали, но на официалния уебсайт на конгломерата медии не излиза нищо в търсачката, освен радионовина със заглавие: „Времеубежище“: едно предупреждение за капаните на носталгията“ и подзаглавие „Георги Господинов и преводачката Анджела Родел за спечелването на наградата „Международен Букър“ на BBC Radio 4. Това е една от най-слушаните широкопрофилни радиостанции в британските домакинства.
Литературните награди са бизнес като всеки друг. Придаването им на някакъв ореол се осъществява само от глупаци и е предназначено за глупаци. Вече споменах за многочислеността на слабите мозъци – те не могат да се ориентират в необятното поле на литературата. За да си улеснят живота, те се доверяват на наградите – щом получил е престижна награда, ерго талантлив е. Големият проблем възниква тогава, когато литературната награда е присъдена не за литературни достойнства, а за обикновено маркетингово позициониране (за да не бъда груб използвам евфемизма ‚маркетингово позициониране‘). Естествено, това важи за всички награди, а не само за литературните. Самият процес по преследване на награди е една дивашка надпревара, задвижвана от алчността и суетата, в която обикновено печелят по-наглите, кръвожадните и безскрупулните. Такъв е случаят и със задкулисния тандем Токарчук – Господинов. Вредният ефект от ловците на награди се състои във възпитаването на бъдещите поколения в кич, чалга и бездарност, което по същество е порочен кръг (научени на кич, следващите поколения предават кич, който предават пък на по-следващите и т.н.). Трябва да бъдат положени повече усилия от вещите в съответните области, за да научат децата, че между бездарността и надареността всъщност зее пропаст, суетата е просто панаир, каквито са и наградите, че ловецът на награди е като ловеца на глави – печели от грешките на другите.
Бележки
- Избраното съществително име „повелителят“ е неправилно според мен, защото не отразява същността на романа, чието оригинално заглавие е “Lord of the Flies”. В българския език „повелител“ идва от руски език „повели́тель“ и има смисъл на „заповядващ категорично“ или „настойчиво изискващ“, което отдалечава българското заглавие от смисъла, вложен от автора заради едно преводаческо изпъкване. „Владетел“ има праславянски корени (*vold-ие) и означава „имащ власт над нещо“, което точно отразява идеята на романа.
- Въпреки 4-те си номинации за Оскар (най-добър: филм, режисьор, сценарий и монтаж) през 1972 г. – не печели нито една. Фаворитът през тази година е друг изключителен филм – „Френската връзка“ на Уилям Фридкин.
- Шалимар е герой от романа, но там той е въжеиграч.
- Много трудно преводимо заглавие на романа, оригиналното заглавие е “The Book of Evidence”, което буквално означава „Книга на доказателствата“, но няма да отрази сюжета. Затова считам, че по-правилно е да се преведе „Обяснение“ или „Изреждане на фактите“.
- Това е периодът на разцвет на маниеризма в изобразителното изкуство. За предтеча на този стил се счита статуята „Лаокоон и синовете му“, намерена от Микеланджело при разкопки през 1506 г. на Есквилинския хълм на Рим. Оттогава е изложена във Ватиканските музеи – Музей Пий-Климент, осмоъгълен двор (Museo Pio-Clementino, Octagonal Court = Belvedere Courtyard = Cortile delle Statue)).
- За нея може да прочетете от Уикипедия на български език тук. Аз бих добавил: тя се изявява в стила ‚магически реализъм‘, където има немалко колоси на световната литература – популярният напоследък в България Гогол (с прякора Костя Копейкин, изключително тъпо прилаган към български политик; литературният герой от „Мъртви души“ е положителен, измамен от дворянството капитан, който се превръща в нещо като Робин Худ); Е.Т.А. Хофман („Лешникотрошачката“); Масимо Бонтемпели (независимо от спорната си биография на фашист-комунист, той е лауреат на наградата „Стрега“; един от основоположниците на жанра с „Шахматната дъска в огледалото“, където подобно на „Алиса в страната на чудесата“ едно малко момче е поканено на невероятно приключение от отражението на белия цар в огледалото. Бонтемпели проявява завидно чувство за хумор, което отсъства у Луис Карол, но пък го намираме в П.Г. Удхаус); Алехо Карпентиер с „Царството тук на Земята“, което се счита за крайъгълен камък в ‚магическия реализъм‘ (в пролога си авторът много ясно очертава белезите на жанра и особено неговия латиноамерикански характер); Хорхе Луис Борхес (разказът, в който пак има намесено огледало, но този път зловещи каменни огледала – „Тльон, Укбар, Орбис Терциус“); Габриел Гарсия Маркес със „100 години самота“; Жоржи Амаду с „Доня Флор и нейните двама съпрузи“ и „Габриела, карамфил и канела“; Тери Пратчет със „Светът на диска“. В киното същото има много видни представители: „Големият“ с Том Ханкс; „Сънища“ на Акира Куросава (с Мартин Скорсезе като актьор); „Едуард Сизорхендс (ножиците)“ (с Джони Деп и Уинона Райдър) и „Голяма риба“ (с Юън Макгрегър, Джесика Ланг и Марион Котийар) на Тим Бъртън; ТВ сериалът-шедьовър на Дейвид Линч „Туин Пийкс“; „Зеленият път“ на Франк Дарабонт (по новела на Стивън Кинг, с участието на Том Ханкс); „Сърца в Атлантида“ на Скот Хикс (с Антъни Хопкинс); „Странният случай с Бенджамин Бътън“ на Дейвид Финчър (с Брад Пит); споменатият и по друг повод в настоящия материал „Животът на Пи“ на Анг Лий; Дарън Аронофски с „Черният лебед“ (с Натали Портман и Мила Кунис) и „Изворът на живота“ (с Хю Джакман и Рейчъл Вайс); мога да добавя и „Дървото на живота“ на Теренс Малик (с Брад Пит, Шон Пен и Джесика Частейн); Алехандро Гонсалес Иняриту с 2 филма „Биютифул“ (с Хавиер Бардем) и „Бърдмен, или Неочакваната добродетел на невежеството“ (с Майкъл Кийтън, Ема Стоун и Наоми Уотс); „В царството на пълнолунието“ (с Брус Уилис) на Уес Андерсън; „Кожата, в която живея“ на Педро Алмодовар (с Антонио Бандерас); ще завърша с анимацията на Ричард Линклейтър „Пробуждането на живота“. За Токарчук ще разгледам набързо 2 нейни произведения –„Карай плуга си през костите на мъртвите“, чийто сюжет включва възрастна жена, живееща сама (с 2 кучета, наричани от нея „моите момичета“) на село, която внезапно установява липсата на домашните си любимци. Забравих да кажа, че Янина Душейко се занимава основно с правенето на хороскопи по време на разказа, иначе по образование е строителен инженер на пътища и мостове, пенсионирана по болест; след това става учителка в селото и продължава да преподава на половин ден. Романът започва с мистериозната смърт на местния бракониер Голямата стъпка, който по видими белези се е задавил с кост от кошута. Пенсионерката Янина се занимава и с изпращането на безброй писма до полицията. Общо взето с това се занимава разказа на Токарчук – няма нищо смислено, времето е объркано и набъркано с мистичните брътвежи на авторката. Нескопосаното използване на митологеми е нещо като запазена марка на Токарчук™. Второто произведение, което ще посоча от Олга е „Изгубената душа“, което е комикс, илюстриран от Джоана Концейо. Този път протагонистът е възрастен мъж, който се събужда с паник атака, забравил името си, което впоследствие установява от собствения си паспорт. Посещава възрастния селски лекар, който го предупреждава за „епидемия“ от загубили душата си люде. Лечението било да спреш и да стоиш на едно място, докато душата ти настигне тялото и влезе обратно в него. Тази откровено глупава книга е определяна от някои като детска. Тук ще спра да разглеждам Нобеловата лауреатка по литература за 2018 г. Олга Токарчук. Вероятно любознателните са установили от Уикипедия или си спомнят за удостояването й от Софийския университет „Свети Климент Охридски“ със званието doctor honoris causa на 10.6.2022 г., но може би не знаят, че около нея припкаше като малко кученце един голям подлизурко – нашият ловец на награди.
- Националните телевизионни канали на Би Би Си са: BBC One, BBC Two, BBC Three, BBC Four, CBBC, CBeebies, BBC News Channel, BBC Parliament, BBC ALBA, BBC World News, S4C, BBC Hindi TV, BBC Marathi TV, BBC Scotland. Радиостанциите с национално покритие са: Radio Glastonbury, Radio 1, Radio 1Xtra, Radio 2, Radio 2 Country, Radio 2 Eurovision, Music Jazz, Radio 3, Radio 4, Radio 4 Extra, Radio 5 Live, Radio 5 Sports Extra, Radio 6 Music, Asian Network, World Service, Radio 1 Vintage, CBeebies Radio.