Избори за журналисти

Конституцията ни задължава минимум на 4 год. да сменяме народните си представители, но уви журналистите ни остават същите

43764

Ще започна разказа за българската журналистика с един горски виц: паднал Вълчо в капан, направен специално за него от Ловеца и започнал да вика за помощ; най-близо се оказал Зайо, който като разбрал каква е работата, от горната част на дупката започнал да злорадства: „видя ли, Вълчо, мръсник мръсен! Как попадна в капана, а?! Яд ме е само, че не попадна там по-рано! Толкова се радвам за теб! Как тормозеше само цялата гора, гадняр такъв!? Сега ще си получиш заслуженото!“, но Зайо така се вживял в ролята, че без да ще сам паднал в дупката при Вълчо; окопитвайки се от падането и изтупвайки се, Зайо тържествено заявил: „Вълчо, дойдох лично да ти се извиня, от мое име и от името на моите събратя!“.

Основният ни закон е поставил мандати на всички парламенти и дори добре да си живеят, на всеки 4 год. трябва да има избори, които сменят депутатите. За съжаление не съществува никакъв закон по който да се сменят журналистите в държавата на 111-то място по свобода на словото според класацията на „Репортери без граници“. За 12-год. управление на Хунтата в медиите не остана нищо друго освен слагачи, които са усвоили до съвършенство подмазването и след смяната на властта не им остава нищо друго освен да продължат да прилагат наученото. Те никога не са имали нещо общо с журналистиката, нито са усвоявали нещо от тази професия, затова и не се надявам да има развитие по този въпрос.
Вече виждаме от екрана Татяна Дончева, един много интересен събеседник, който за повече от десетилетие се беше появявала толкова пъти, колкото сега се появи за няколко дни. Явно вятърът на промяната духа и то силно, защото хора от забранения списък за гости започнаха да бъдат канени. Това подсказва зареждане на нов журналистически софтуер върху стария хардуер, който ще смени господаря и това може да не е любимият Буци. Но може и да е, защото има много съмнителна смяна на собствеността при Пеефските медии, бТВ и Нова ТВ. Няма да е за чудо те да се превърнат в изнесени постове на Буци за атака на врага в лицето на новите управляващи.
За тези 12 год. вилнеене из родината, Хунтата наложи следните основни промени в журналистиката:

  • гостите в телевизионните студиа или в другите медии се канеха съгласно специално съставени за целта 2 вида списъци – положителен (одобрени за канене) и отрицателен (не се допускат до медиите). Тези списъци не само стриктно се спазваха, но и бяха приблизително еднакви за всички големи медии. Въпреки различната собственост, мениджмънт и т.н., уеднаквяването на списъците предполага наличието на един център и той не може да бъде нищо по-различно от Хунтата
  • новините, актуалните предавания и публицистиката се въртяха около Хунтата или по-точно върху нейната възхвала. Особено грубиянски бяха новините, които излъчваха всякакви кадри с Вожда и бяха преизпълнени с него, за разлика от почти никакви новини за истинската парламентарна опозиция БСП (всички останали от XLIV Народно събрание бяха явно в управлението (НФСБ, ВМРО, Атака), действаха като патерица (Воля) или бяха задкулисно в управлението (ДПС), затова казвам единствена опозиция БСП) или пък за извънпарламентарната опозиция като „Да, България“ или „Демократи за силна България“. В сегашната предизборна кампания, във всички публицистични предавания се даде думата на всички (вкл. и на опозицията), като непрекъснато се натякваше за сторения жест, докато Диктатора заемаше съществена част от новините като времетраене, почти всеки ден беше водеща новина и неизменно беше част от т.нар. hard news; праймтаймът беше изцяло монополизиран от Хунтата и там други партии не се появиха в предизборните времена
  • въведе се жанра „контролиран репортаж от мястото на събитието“ – канеха се определени журналисти на определени обекти извън населените места, където Вожда разясняваше генералната линия на партията, която всъщност е неговата собствена генерална линия, и неговите грандиозни успехи. Точно на тези псевдосъбития се появи термина „дръжки на микрофони“, който пряко и точно отразяваше журналистическото поведение при обслужването на Диктатора (по-късно терминът беше заменен с „мисирки“)
  • създаде се поредния „журналистически“ жанр – „Един Вожд, една камера, една джипка“, където Диктатора говореше стандартните си нелепици, но вече в абсолютно контролирана среда (нямаше дори журналисти-подлизурковци, защото сред тях се промъкваха някакви заблудени, които може да зададат някой не много удобен въпрос; казвам това, защото при „контролирания репортаж от мястото на събитието“ се случваха и нережисирани действия, както и журналистически импровизации, освен стандартните подмазвания, но след протестите, започнали през м. юли 2020 г. под мотото „Мутри вън!“, Вожда получи много акутен когнитивен дисонанс и загуби увереността си, както и уменията си да се справя с такива ситуации, а тъй като е абсолютен властелин, може да си позволи този нов „журналистически“ жанр). Тук се наблюдаваше и абсолютно недопустимото поведение на медиите – бръщолевенията на някакъв разплут, простоват и грубоват субект в някакъв автомобил с висока проходимост, се появяваха като водеща новина или в краен случай като част от hard news. Няма нормална държава, нито нормални медии, които да отразяват подобно събитие. Това е характерно за окупираните медии, придобили гражданственост още като „завладени“ или „пленени“
  • медийните изяви на Хунтата бяха на принципа „един за себе си и всички за един“, ако перифразираме девиза на „Тримата мускетари“ на Александър Дюма – баща. Диктатора във всичките си медийни изяви възхваляваше себе си, а всички членове на неговата партия, в техните медийни изяви, не правеха нищо друго освен пак да възхваляват Диктатора. Подобно явление обикновено се нарича евфемистично ‚култ към личността‘
  • във всички публицистични и актуални предавания изчезнаха дебатите. Поканените събеседници от управляващите винаги бяха сами и беше невъзможно дебатирането между различни идеи и позиции, без никакъв контрол и търсене на сметка за различни безобразия. Така тези предавания се превърнаха в много монолози без нито един диалог. В такава ситуация единственият коректив би могъл да бъде водещият / журналистът / домакинът, но такива у нас няма, наличните безгръбначни не могат да свършат тази работа. Липсата на антитеза на тезата в едно студио (на едно и също място) е един от най-характерните белези на тоталитарните държави.

Без да искам да споменавам клозетната журналистика, която се надявам да изчезне, ако не получава решаващата подкрепа от ГЕРБ (може би от партийната субсидия), ще трябва да очакваме ПИК-аджии, Ива Николова, Звездомира Мастагаркова, Илияна Беновска, Ивайло Крачунов, Любомира Будакова, Наталия Финашкова и доста други да се завъртят и да започнат да обслужват „новата власт“ с надежда да получат финансиране. Но може и да останат като картечни гнезда на Хунтата, откъдето да продължат с разрушителните си действия, но този път на нещо положително, а не преди когато клепаха по мръсните произведения на Хунтата.
В големите медии със сигурност ще наблюдаваме трансформация към подмазване на новата власт с елемент на залъгване на някаква журналистическа съвест. Сега сигурно ще видим такива чудеса от журналистическа храброст, че има опасност да получим световъртеж (неслучайно започнах с „горския виц“). Тези хора трябва да бъдат отбелязани като „заслужили прислужници“ и „народни прислужници“ на Хунтата. Започвам със спечелилия златен медал в категорията „журналистика“ на Школата за подлизурковци – Антон Хекимян, който беше повишен в бТВ. На негово място дойдоха от същата школа Златимир Йочев и Биляна Гавазова, в „конкурентната“ телевизия са Виктор Николаев и Лора Инджова, които са по-симпатични, но са по-верни на Пеефски. Безкрайно миловидната Христина Христова е много по-язвителна с опозицията, отколкото с партия ГЕРБ и нейните коалиционни партньори, но това е така, защото шефът й Емил Кошлуков е вале на Сараите.

Най-свестните журналисти като Лили Маринкова, Атанас Чобанов, Димитър Стоянов, Асен Йорданов, Люба Кулезич, Сашо Диков, Веселина Томова, Генка Шикерова, Миролюба Бенатова ще останат в маргиналните медии, защото те са истински и не могат да бъдат приети от големите български медии, чиято основна функция е слугинска.

Поклон пред двамата най-велики телевизионни водещи – Милен Цветков (утре се навършва 1 год. от кончината му) и Георги Коритаров. Мир на праха им! С тях умря и българската журналистика.

Коментар

Please enter your comment!
Please enter your name here